По повод 60 години творческа дейност Ахмет Атасой подари на читателите нова стихосбирка с оригиналното заглавие „Задъхани слова” (2020, изд. „Богианна”).  Премиерата на изящното томче събра в галерия-книжарница „София-прес” колеги писатели и почитатели на Ахмет, някои от които бяха дошли специално от провинцията. 

Събитието се водеше от поетесата Виктория Катранова, а литературно-критически анализ направи Боян Ангелов – редактор на книгата и автор на предговора: „Ахмет Атасой е щастлив човек, защото владее еднакво съвършено двата езика (български и турски) и успява по приказен начин да съхрани мелодиката, логиката и емоционалността им, проявена в творбите на класически и съвременни поети от двете съседни държави. Той има удивителната способност да превръща в поезия обикновените неща. Неговите стихове не обслужват неразбираемите силогизми и фалшивата емоционалност е непозната територия за стихотворните му търсения. Когато описва теми и събития от историческата ни памет, започва с конкретната емоция и намира онзи загадъчен индуктивен градиент, който става най-кратък път и до нашите чувства”.

Какво още ще открием в признанията на поета?
Подборката в шест цикъла цели да представи различни страни от неговия талант – творби в свободен и класически стих, един цикъл от двустишия, един цикъл от четиристишия. Поетът пречупва световните колизии през собствената си съдба, доверявайки се очевидно на древния Делфийски надпис „Гноти сеавтон” – „Опознай себе си”. Ето един куплет, който ни уверява в неговия морален стоицизъм, в неистовото му желание да разголи душата си до крайност, защото искреността е негово верую:

прочетох сам себе си на един дъх
като недовършена апокрифна книга;
взе да ми натежава дрехата връхна,
сякаш нещо в мен срещу мен се вдига.

Малко е да се каже, че тази книга е равносметка. Тя е едновременно прочетена и тайнствена – саморазгадаема и непонятна. Не на края на пътя, поетът се чувства на кръстопътя на живота – докато има любов, стремеж към красивото, земното, приятелството и хармонията, лирическият субект в поезията на Ахмет Атасой не се отказва от мечтите си. Оптимизмът му е заразителен: дори в най-мрачните си спомени – ужасите от затвора по време на Възродителния процес, неизвестността при изгнаничеството, предателствата от близки хора – говорителят в тази поезия издига съвестта си като имунитет срещу злото. Той не забравя, че има вселенско възмездие, а сред „обкръжение на хищни самодиви” и „черни злословници” е важно да съхраним душевния си покой, да останем в плен на добротата. Злото няма друг шанс, защото „в нощ такава мрачна, адски зловеща, / даже и смъртта / се самоубива/ от срам”.

Широк е тематичният кръг, в който се движи сюжетната линия на „Задъхани слова”, сякаш авторът пише едно стихотворение – без начало и без край: от любовта и признателността през констатацията и промяната до зависта, лъжата и надеждата. Но най-често поетът говори за любов, това е неговият вечен сезон, като изрично подчертава, че за това чувство няма възрастови граници:

любов, не си отивай дори и насън,
че аз, след тази пагубна раздяла,
като глух крясък без ехо ще съм
и като жалък богомолец без вяра.

Стиховете на Атасой са разпознаваеми, защото неговият почерк – словен, емоционален, интонационен – е особен: в него ще срещнем някои архаични думи, ще усетим неравноделност на ритъма, ще се впечатлим от метафорични изрази като „нощта е болнично бяла” и „мислите-къртици”.

Похвален е опитът му да ситуира в контекста на световната поезия своето виждане за един толкова експлоатиран обект в лириката, какъвто е „очите”: от ослепените войници на Самуил през Дебелянов и Яворов до всевиждащото око на Гео Милев и слепеца дядо Йоцо. В никакъв случай поетът не подхожда описателно, той винаги търси и социялния ефект, историко-колтурния контекст, който сякаш в забързаното ежедневие ние пропускаме:

знам, че очите винаги са били тема гореща
но ми се ще да питам по човешки, просто:
в днешна България някой надали се сеща
за мечтателните очи на слепеца Йоцо?

Често ще срещнем и заповедни фрази, но това не означава, че авторът ни поучава: „запомни: мъжеството не се продава, / както не се предава / и по наследство”. Защото писател като Ахмет Атасой изпълнява мисия: завинаги патриот, завинаги поет на света.