Един увлекателен разказ - не толкова в стратегическите планове и битки, колкото в онези „малки“ военни и обществени събития, които са живата тъкан на историята

Със съжаление ще споделим с читателите на „Труд“, че 110-та годишнина на освободителната Балканска война (1912-1913 г.) остана и все още остава (почти) неотбелязана... Улисани в своите нездрави страсти, егоизъм и дребнотемие, представителите на днешния ни политически елит за пореден път не намериха начин за осмисляне на историята - и като традиция, и най-вече като познание за настоящето и бъдещето. Диаметрално противоположно е отношението на големите ни интелектуалци от миналото, един от които Симеон Радев (1879-1967) - емблематичен и ярък представител на поколението, израснало през първите десетилетия на модерната ни държава.

Роден в Ресен (днес в република Северна Македония) в будна българска среда, Симеон Радев завършва знаменития френски лицей в Цариград, след което следва право в Женева и Париж. Още като ученик влиза в редовете на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМOРО), и то по препоръка на самия Гоце Делчев! Като студент с финансовата подкрепа на Борис Сарафов и Гоце Делчев издава два бюлетина на френски език, с които запознава европейската общественост с каузата на поробените българи в Македония и Одринска Тракия. Същевременно е сътрудник за в. „Реформи“, а след завръщането си в България продължава журналистическата си кариера във вестниците „Вечерна поща“, „Воля“ и списание „Художник“.

Даровитият журналист, историк и писател добива популярност и завиден авторитет с първия том на „Строителите на съвременна България“ (1911), чиято светкавична разпродажба води до нов тираж и втори том (1912 г.). Участник във войните за национално обединение през 1912-1918 г., в по-нататъшния си жизнен път Радев е дипломат - пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел, делегат в Обществото на народите в Женева... Участва в съдбоносните преговори в Букурещ (1913), Солун (1918), Анкара (1925 г.)... След 9 септември 1944 г. е сполетян от нелепата участ на най-изтъкнатите имена на нашия политически и културен живот, уволнен от Външното министерство и с наложена забрана за обществена дейност. Все пак съвсем скоро е търсен за съвети от новата власт във връзка с Парижката мирна конференция (1946-1947), но изолацията му от обществения живот не е отменена. Това не попречва на Симеон Радев с неговия патриотизъм и огромна воля да подготви огромен обем ръкописи, издадени години по-късно благодарение на неговия син Траян Радев (1929-2010) и обективни учени, ценящи неговия опит и невероятен интелект. Такъв е случаят и с непретенциозните на пръв поглед, но изключително интересни спомени за Балканската война, публикувани едва през 1993 г.

Като българин от Македония Симеон Радев посреща с възторг обявяването на войната. Постъпва като преводач в Главната квартира на армията, но скоро се записва като доброволец в Македоно-Одринското опълчение. „Това, което видях от Балканската война“ е книга с отворен финал. Работейки върху нея, вече от дистанцията на десетилетията, историкът използва публикувани документи и спомени на български и европейски държавници. Спомените на Симеон Радев са увлекателен разказ на участник - не толкова в стратегическите планове и битки, колкото в онези „малки“ военни и обществени събития, които са живата тъкан на историята. Написана като на един дъх, в характерния за опитен и наблюдателен журналист репортажен маниер, малката книга на Симеон Радев ни въвлича в атмосферата на онзи всенароден български порив за свобода и национално обединение, напомняща Вазовото „пиянство на един народ“... За разлика от бунтовната 1876 г., през 1912 г. на преден план е модерната българска държава с нейната армия и гражданско общество - държавата на няколко поколения българи, възпитавани десетилетия в дух на патриотизъм, на солидарност със страдащите под чуждата власт сестри и братя, но и в ценностите на демокрацията. Това е забелязано и от чуждите кореспонденти, които с изумление съобщават на своите читатели: „Този народ чака да се бие, както се чака голям празник!“ Показателно е и справедливото, толерантно отношение на българските офицери и войници към турското и гръцкото население в освободените градове и селища в Източна Тракия.

„Това, което видях от Балканската война“ е увлекателен разказ на участник в драматични събития - живата тъкан на историята.

Обстоятелствата поставят Симеон Радев в различни ситуации, в които набитото му око открива и ни представя онова, което почти винаги отсъства не само във военните сводки на генералните щабове, но и в академичните изследвания. Става дума за човешките радости и скърби, страхове и съмнения, присъщи на всеки човек - както на войниците и техните командири, така и на местните хора в Одринска Тракия. Достатъчно е да се потопим в разказаното от Симеон Радев за видяното и преживяното от самия него в Стара Загора, Малгара, Хайребол, Шаркьой... Както сам си спомня след много години, през дните и месеците на Балканската война той, човекът на книгите и интелектуалния труд, на публицистиката и политиката, е обладан от желанието да слее „... цялото си битие с подвижния живот на дружината...“ Въпреки доброволно и съзнателно възприетата роля на войник, доказаният журналист, писател и съратник на комитите от ВМОРО продължава активните си контакти със стари приятели и познайници от столичния политически и интелектуален елит, които среща на фронта. Благодарение на името си и своя обществен авторитет има възможност да контактува непосредствено с някои от висшите командири, но и да забележи допуснатите военнополитически грешки, междуличностни напрежения и противоречия, които ще родят горчиви плодове...

Симеон Радев е искрен, последователен до фанатизъм родолюбец, чието кредо и лична съдба е „целокупна България“ - обединението на българския народ в неговата изконна етнокултурна територия. Макар да има своите политически пристрастия, той нито за миг не оставя съмнение в обективността на своя разказ. Духът му управлява неговото перо от най-късата вестникарска информация до обемните задълбочени съчинения и трудове на историческия синтез. Независимо от изолацията и нищетата, в която го поставя тоталитарният комунистически режим, големият българин продължава своята мисия на историк и изследовател до самата си смърт (15 февруари 1967 г.).

Спомените за Балканската война, както отбелязва Траян Радев, още веднъж ни показват Симеон Радев като „... тънък психолог, вещ познавач както на регионалните проблеми, така и на политиките на Великите сили и личностите в тях...“ Благодарение на своите разностранни контакти, познания и аналитични способности авторът прави точни психографски наблюдения за българските и балканските политици, военните командири, а и за най-влиятелните държавници, министри и дипломати на Австро-Унгария, Русия, Германия, Франция...

Симеон Радев сам е казвал, че не е „краен“, а „безкраен български националист“, просветен, съвременен патриот. И е куриозно, че в тон с лъжливата до абсурд доктрина на македонизма имаше опити да бъде обявен за „първия македонски дипломат“ и убеден „македонец“! Ще припомним трагикомична история с поставянето на негова статуя на сградата на Министерството на външните работи в Скопие през пролетта на 2012 г., свалена няколко часа по-късно! Очевидно в нечия „дебела глава“ се е появило прозрението, че така антибългарската по дефиниция власт ще възвеличи „безкрайния български националист“ и автор на „Строителите на съвременна България“...

Безспорният талант, личните познанствата с изявени български и световни политици дават възможност на Симеон Радев да осмисли историческите процеси и да ни остави изключително наследство. И все пак, преди смъртта си големият интелектуалец възкликва: „Дадох ли нещо на България?!“ Въпросът към самия себе си не издава примирение, а събира утаилата се горчивина в душата на един благороден човек. На един българин, убеден, че е можел да направи още, и още за добруването на своя изстрадал народ.