Пророчествата на известния политик и банкер от миналото Атанас Буров

Никой не може да се бори с един премиер, още повече, когато е и генерал

]

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Г-н Буров, как беше положението с банките?

- В България имаше една банка, която се наричаше Генерална банка. Тя имаше голям кредит, добри чиновници и добри клиенти. Нашата банка, тази банка и Балканската банка взаимно се осведомяваха - кой е честен длъжник и кой не. Те синхронизираха много пъти разузнаванията си за търгове, за доставки, но никога не даваха пари на нередовни длъжници, па били те и цар Фердинанд, и сина му цар Борис III. Не. На нередовен клиент се показва вратата - вън, търси другаде пари, не при нас.

Няма случай беден селянин, изтеглил заем от Земеделската банка, да не се е издължил. Много рядко банката е секвестирала имотеца на бедняк. Но на богатия продава и калпака. Павликени имаше един крупен богаташ - Хаджи Славчо. Той имаше над триста хиляди декара земя и много фабрики, много хотели, много други имоти. Той като клиент бе изряден. Продаваше по хиляда декара земя, но се издължаваше навреме. Син му, Атанас Хаджи Славчев, го удари през просото и пропадна. Уби авторитета на баща си.

Ние, банкерите, знаем историята на всеки чифликчия и фабрикант, и рода му знаем - и даваме заем само при сто на сто гаранция за връщането му. Съставяме комисия от експерти, която да проучи защо се взема този заем. Искаме гаранти със солидни имоти. Искаме заверени в нотариата крепостни актове на земята, която залага за кредита в банката. Без залог на земя, на къщи, на гори, на ливади, на жива стока -пара не се дава. В договора, който подписваме с длъжника за заема му, записваме всички негови права и задължения - впрочем той права няма - освен правото да плаща.

Днес - пишем - на еди коя си дата, лицето наричано в този договор ПЪРВИЯТ, а банката се нарича ВТОРИЯТ)... Банката открива кредит на еди-кого си в размер примерно на два милиона лева, който кредит ще се ползува по текуща лихвена сметка.

От първия час лихвата започва да тече, господин Памукчиев.

И тази лихва е винаги сложна - лихва върху лихвата.

Помня ги, знам ги наизуст тия договори: „В тази текуща банкова сметка могат да се минават по желание на банката и всички задължения на длъжника от какъвто и произход да са те - по заемни полици, протестирани търговски ефекти, по които се търси отговорността на клиента - като длъжник, джирант, авалист, авалист на джирант, по гаранционни удостоверения...“ Той, клиентът, може да джироса полицата на друг човек, но ние държим него. Да си плати. В края на всяко тримесечие клиентът на банката е длъжен да дойде в нея и да си провери сметката. Да каже кога точно ще се издължи. Банката има право да закрие сметката му - ако види, че се пропива, че пропилява всичко, или че подготвя банкрут, изкуствен фалит или иска да бяга зад граница.

- Имало ли е такива случаи?

- Колкото щеш. Петкан Далилов, един голям търговец, в 1905 година взе от три банки по сто хиляди златни лева, като заложи чифлика си. И те му дадоха парите. Но той го бе продал на генерал Рачо Петров - министър-председател на България по това време. И парите на банките пропаднаха...

- Защо?

- Защото никой не може да се бори с един премиер, още повече, когато е и генерал. И приятел на царя. И бе разделил чифлика с цар Фердинанд. Другата, 1906 година, генерал Рачо Петров падна от власт. Падна, защото трите банки, които бяха измамени заради него, се съюзиха и го катурнаха.

За министър-председател бе избран Димитър Петков. Добре, избраха го, но той наместо да поправи грешката, наместо да се отчете на банките и да им възвърне парите по законен ред, сам стана съдружник с този хитряга и разбойник Рачо Петров. Привлякоха на своя страна Иван Хаджиенов от Казанлък и Никола Апостолов. Лазар Паяков им уреди срещата и те разделиха чифлика от 34 хиляди декара на пет парцела - тоя чифлик бе в Добричко. Добре. Стана това. Но трите банки пак се съюзиха и прочетоха присъдата на Димитър Петков. Сега, ако четеш някъде за него, ще видиш следното: „Убит насред София, на 26 февруари 1907 година, от един неизвестен, екзалтиран тип, който бе хванат и осъден на смърт.“ Само това. Но никой не знае, че банките му прочетоха присъдата. И намирането на наемния убиец бе само въпрос на време, на тайна, на организация.

Всяко банково разузнаване разполага със свои доверени хора навред и то отмъщава жестоко. Всяко политическо убийство в България има в дъното си някакво разузнаване - полицейско, военно, банково, търговско. Защо бе убит Стамболийски? Защото той посегна на печалбите на банките.

- Как?

- Първо, забрани търговията със злато и го постави под държавен надзор. Второ, посегна на едрата градска собственост. Трето - посегна на всички чифлици в България и ги отне, като остави само три. Един от тях бе на Иван Багрянов в Разградско. Стамболийски вкара в затвора министрите от кабинета на д-р Стоян Данев - в 1913 година, и на д-р Васил Радославов -1913-1918 година. Е, не можеше да го оставят.

Политикът, господин Памукчиев, трябва да е мъдър и търпелив. Да решава трезво. Да обмисля всеки ход, всяка стъпка. Да се съветва с банки и банкери. Защото общественият живот е висше изкуство.

Да можеш да държиш враговете си в ръцете си, да ги ръководиш, да ги контролираш, да ги направляваш - какво по-голямо изкуство от това? През 1931 година, на 20 юни, в нощта срещу избора, аз разбрах, че ние губим властта. Но Ляпчев го бе разбрал още по-рано от мене и бе подкупил всички водачи на партии, които влизаха в Народния блок, с изключение на Александър Малинов. Той не се подкупваше никога.

- Как ги е подкупил?

- Узнал кои ще бъдат министрите в бъдещия кабинет (ако победи Народният блок). Кани ги един по един на тайни срещи и срещу подпис им дава по два милиона лева, на ръка - да подпишат, че ако дойдат на власт, няма да има никакви гонения над хората на Сговора - нито за 9 юни 1923 година, нито за месец септември същата година, нито за 1925 година. И те подписват... И му декларират, че няма да има никакви насилия, никакви ексцеси. Просто всичко ще се забрави. Вика ги и царят - и той им дава по един милион лева, за да декларират и пред него. Тези пари бяха определени за строеж на десет нови болници. Но ги отложиха болниците и дадоха парите на лидерите - Никола Мушанов, Стоил Стефанов, Георги Петров и другите... Но не и на Малинов. Той не приемаше никога подкупи от когото и да било.

- Господин Буров, кой според вас в българската политика е въртял най-умната и предвидлива политика?

- В полза на държавата или в полза на себе си?

- На държавата?

- На държавата - Петко Каравелов, който помогна да стане Съединението на България в 1885 година, а за себе си - цар Фердинанд.

- Какво направи Фердинанд?

- Разцепи партиите на партийки. Партийките - на нови партийки. Новите партийки на още по-нови. Най-напред имаше една либерална партия, после станаха четири. Имаше една демократична, водена от Петко Каравелов, после станаха две - едната, водена от Малинов, другата, водена от Ляпчев. Малиновата отрече преврата на 9 юни. Ляпчевата го прегърна. Малиновата тръгна на съюз със земеделците и национал либералите през 1931 година. Ляпчев задържа коалицията на Сговора. И така, Фердинанд плащаше на водачите на всички партии ренти, тантиеми, дивиденти, па и пари в плик - и ги командваше до една. В световната политика това се нарича подигравателно „демюрейдж“ - вътрешен подкуп на лидерите. Казват, че го измислили римляните. Не. То е било известно и на перси, на асирийци, на вавилонци, на филистимци, на евреи, на римляни, на древните гърци.

Ефиалт предаде гърците при Термопилите и заведе в гърба им персийските войски и там загина цар Леонид.

Шпионин, подкупен човек отвори портите на Цариград, на Търново и Баязид влезе в Търново... Златото е играело навред. Държава, която има злато, има всичко. За нещастие единствената българска златна мина, „Злата“, я държат англичани. А ние не запазихме даже единствената си златна мина. Бедата е, че сме били винаги бедни. А бедният се продава за паница леща.

Това не е библейска легенда, това е голата истина.

(Следва в утрешния брой)