Битката около „Боеве“

Битката при Драва, март 1945 г.

Йордан Вълчев попадна в кръгова обсада

Павел Вежинов приватизира Отечествената война като фронт за творчески изяви. От сорта на “Втора рота” и “За честта на родината”

За Йордан Вълчев Втората световна не приключи на Девети май 1945 г. Войната продължи около неговата книга “Боеве”. Храбреци от обоза я атакуваха и писателят попадна в кръгова обсада. Понесе тежки удари, но оцеля.

Йордан Вълчев е роден през 1924 г. в Кула. Завършва класическия отдел на Първа софийска мъжка гимназия. През септември 1943 г. е мобилизиран. С пагоните на подпоручик участва в така наречената Отечествена война. Отечествена, не защото защитаваме родината от някого, а защото изкупуваме греховете си като придатък към Тристранния пакт. На Парижката мирна конференция да бъдат по-милостиви към нас.

“Получих назначение за 41 полк, който вече пътува към Унгария. Повериха ми 200 души попълнение и на 4 вагона пристигнахме в Белград”, разказва Вълчев. “Основната ми цел в тая война бе да пазя хладнокръвие и да пазя войниците си, да ги върна живи. Което и стана...”, допълва офицерът. Над 40 000 са убитите, изчезналите и ранените в Отечествената. Ако не беше подпоручик Вълчев щяха да са повече.

На 10 март 1945 г. самият той е ранен, връща се с последния санитарен ешалон. Записва право в Университета и хваща перото да опише какво е преживял на фронта. Негови разкази се появяват в списанията “Балкански преглед” и “Изкуство”, във вестниците “Народно земеделско знаме”, “Лост” и “Стожер”. Печелят ценители и врагове. Людмил Стоянов му иска текст за сп. “Славяни”, а Павел Вежинов пуска злословие във в. “Литературен фронт”.

“От известно време по нашите вестници и списания печати своите военни разкази - или по-точно - разкази из Отечествената война един нов автор на име Йордан Вълчев”, информира Вежинов ония, които са пропуснали публикациите. “Обаче намира ли Отечествената война правдиво или поне що-годе вярно изображение в неговите творби?”, пита той и категорично отговаря: “Безусловно не!”

Аргументите: “С кого воюваме, за какво воюваме - това в разказите не личи. Дори не може да се разбере, освен по унгарските наименования, дали става дума за последната война или за миналата. Сякаш умишлено авторът се старае да изравни двете - да каже, че няма съществена разлика между тях, че войната си е война и че нейният смисъл има толкова отношение към бойците, колкото господарят към кучето, когато му каже - “дръж!”.”

Константин Константинов е от ценителите. Не обръща внимание на Вежиновата хула, вижда разказите, събрани в книга. Като председател на СБП издейства разрешение за печат от Министерството на информацията и изкуствата. “На 27 ноември 1946 г. - сочи Йордан Вълчев - К. Константинов ми каза да си донеса всички разкази, преписани наново, в 10 часа на 29 ноември, вторник. Донесох разказите, той на бърза ръка отдели 14 парчета, проби и подши в папка, отпред празен лист, на който саморъчно написа “Йордан Вълчев. Хора от окопите, София, 1946”. Това заглавие аз си бях измислил.”

“Хайде сега да вървим в “Хемус”!”, подкарва го Константинов към най-голямото издателство по онова време. Двамата влизат при директора Христо Хаджиев. “Бачо Коста показа папката, представи ме, оня дори не ме погледна, само каза “Щом вие, господин Константинов...” И натиска звънеца, за да се появи подчинен.

На другия ден редакторът Славчо Чернишев зачерква “Хора от окопите” и предлага “Боеве”. Всички си стискат ръцете под ударното заглавие. Корицата е възложена на художничката Ваня Дечева, тогава още студентка. През декември “Боеве” излиза от печатница “Полиграфия” в 3000 екземпляра. Отива по витрините на книжарниците с офицерския портрет на Йордан Вълчев. На гърдите му свети орден за храброст.

Книгата и авторът бодат очите на ония от вестник “Фронтовак”. Това агитпроп издание крета в обоза на Първа българска армия. Главен редактор отначало е Иван Мартинов, после Павел Вежинов. Двамата, заедно със сътрудниците, никога не са хващали пушка. Викат “Ура!” и “На нож!” от землянките. А бойците отиват на среща със смъртта, както го е описал Йордан Вълчев:

Ако ли пък ти падне да докачиш противник, кипва у тебе зверското озлобление и макар да не го чувстваш за нищо виновен, така го мушкаш, щото после трябва да стъпиш на гърдите му, за да измъкнеш ножа на пушката си. И му дръпваш на тоя противник една ругатня, за дето са му корави гърдите, та не излиза лесно ножа...

Емил Петров, който дори не е в обоза, а в дълбокия тил, кандидатства за активен борец срещу фашизма. Със статията “В плен на реакционните идеи и натурализма”. Тиражирана пак от “Литературен фронт” на 15 февруари 1947 г. В нея е истината къде ги стяга лаченият чепик на храбреците, подкован с войнишки цинти. Според Петров образите на помощник-командира и антифашистката войнишка маса са “изчистени” от книгата по един “химически начин”.

Всъщност Павел Вежинов първи протестира в тази посока: “Авторът не е обрисувал и дейността на помощник-командирите и войнишките активи. Ако бъдещият историк би съдил за войната само по разказите на Вълчев, за него би останало вечна тайна, че такива институции изобщо са съществували, та камо ли, че са играли решителна роля.”

Помощник-командирите във войската са политкомисарите. Бивши партизани, които нямат понятие от военно дело. Знаели само как се превзема мандра. Вежинов има такъв филмов герой в “Тримата от запаса”. Там обаче помощникът демонстрира чудеса от храброст. Изобщо Павел Вежинов приватизира Отечествената война като фронт за творчески изяви. От сорта на “Втора рота” и “За честта на родината”.

До Вежинов и Емил Петров в кръговата обсада на Йордан Вълчев са Симеон Султанов, Стоян Каролев, Богомил Райнов. В пукотевицата участват и други като Иван Вандов например. Той излиза със заглавието “Против някои вредни и упадъчни прояви в нашия културен живот”. Обвиненията на обозадджиите са абстрактен хуманизъм, зле разбран пацифизъм, натурализъм и дегероизация. “Кое ни избива нас, хората бе, господин поручик, кой какво е направил?!”, пита Пешо от едноименния разказ.

“Героят от Драва” на Ст. Ц. Даскалов е съвсем друга материя. В тази знакова творба на соцреализма страданието се изпарява, за да отстъпи място на доброто настроение: “Родителите на убития, обсипан с цветя, вече не плачеха. Техният син се върна при тях по-голям, по-мил и незабравим за цялото село. Те гледаха образа му на кървавия фон и усещаха как мъката се изцежда бавно от душата им и наместо нея навлиза едно ново, бодро чувство.”

Има ли защитници “Боеве”? На страната на Йордан Вълчев застават неколцина писатели. Най-възторжен е Петър Горянски, който го нарича българският Ремарк. Интересна е позицията на Константин Петканов. Той също е обвиняван в пацифизъм. През 1935 г. неговият роман “Морава звезда кървава” е дамгосан като “пораженчески”. Отнемат му ордените за храброст.

Сега Петканов се скрива зад псевдонима К. Проданов и публикува рецензия в “Балкански преглед”. Играе “парен каша духа” - хем защитава книгата, хем я критикува. “В разказите на Вълчев има душа, но няма дух. И тук е най-страшното”, софистично отсъжда той.

Обсадата печели битката. През юни 1947 г. Йордан Вълчев е арестуван и въдворен в лагера “Куциян”. Освободен, през 1952 г. е арестуван отново. Получава три години условно, а през 1958 г. още година ефективно. През 1985 г. пак го тормозят във връзка с атентата на гара Буново.

Йордан Вълчев умира на 14 декември 1998 година. Остава в българската литература с две забележителни книги. “Боеве” и “Родихме се змейове”.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи