Диктатурата в Югославия се опитва след 1944 г. да денационализира македонските българи

Днес Скопие продължава да бъде арена на съперничество на различни централи в многополюсния свят

Промениха веднага старата българска азбука, вмъквайки в нея букви от сръбската

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

През 1954 и 1955 г. Федералният съюз на европейските националности, който в сътрудничество с Европейския съвет в Страсбург защитава редица национални малцинства и регионални групи в Европа, приема две важни документа. В тях се констатира потъпкването на човешките права на македонските българи и се призовава Югославия да ги спазва. Това е огромен успех за Македонските патриотични организации (МПО), които през този период са единствените представители на македонското освободително движение.

Геополитиката обаче скоро се променя и през последвалия период в цяла Европа са поставени под изпитание демократичните ценности. През 1954 г. Съветският съюз се опитва да преодолее последиците от конфликта между Тито и Сталин. Започналото сближаване с титова Югославия е свързано с упражняването на съветски натиск върху България да прекрати каквато и да е дейност за отстояване на българските национални интереси в Македония. На майския пленум на ЦК на КПСС през 1958 г. съветският лидер Никита Хрушчов поставя задачата „да направим всичко, което е по нашите сили, за да не дадем Югославия на империалистическия лагер“. В този дух от Москва е изпратено секретно писмо, в което изрично се подчертава, че „не трябва да се... дразнят националните чувства на югославяните“.

Новият курс на Москва рефлектира и върху политиката на Западна Европа. Генералният секретар на Федералния съюз на европейските националности Пол Скадегар променя своята позиция с довода, че „Тито не трябва да бъде дразнен с повдигане на въпрос за българското малцинство в Югославия, за да не би той да стане по-недоволен от Запада и да се приближи към Съветска Русия“.

Ситуацията е драматична, защото независимо коя от двете противостоящи суперсили затвърди влиянието си в Югославия, македонските българи са все потърпевши. МПО реагира остро срещу подмяната на демократичните ценности и заявява, че „повече от странно е явлението сдружение, което е създадено да защитава националните малцинства, да търси основания как да избегне защитата им“. По този повод на 6 септември 1956 г. е изпратено обширно изложение до Пол Скадегар, в което се казва: „добре Ви е известно, че МПО представляват българи-емигранти от Македония. Като такава МПО е приета за член на Федералния съюз на европейските националности и области преди повече от две години. В конгресите, състояли се в Мюнстер (Германия) и Кардиф (Уелс) делегатите на МПО... открито изтъкваха, че говорят като българи от Македония и се застъпват за правата на потиснатите българи... Никога МПО не е поддържала, че тя представлява някаква „македонска“ народностна група. Трябва да повторим, че МПО се е явила пред Федерацията само като представителка на македонските българи и като такава е била приета за член... От повече от хиляда години насам в Македония живеят българи, от много по-отдавна гърци и румъни, а от няколко столетия насам и турци. Но в географски смисъл на думата „македонец“ се нарича всеки жител на нашето отечество, от която и народност да произхожда. Диктатурата в Югославия се опитва след 1944 г. да денационализира македонските българи, като се старае на термина „македонец“ да му прикачи национално съдържание, независимо че и останалите тамошни народности продължават в географския смисъл на думата да се наричат сами „македонци“. Диктатурата на Тито се мъчи от македонските българи да създава нова националност“.

В знак на протест МПО напуска Федералния съюз на европейските националности, но чрез издавания на четири езика вестник „Македония“ под ръководството на Иван Михайлов в Рим от 1954 г., продължава да отстоява в Европа потъпканите права на македонските българи.

По-активното обсъждане на европейското бъдеще и постепенното стигане през 60-те години до идеята за съвещание по сигурността и сътрудничеството в Европа създава нови възможности за МПО. През 1973 г. започва дебат за взаимодействието между Изтока и Запада във военно-политическата област, икономиката и опазването на околната среда. Особен акцент е поставен и върху човешките права.

На 1 декември МПО представя позицията си в Женева пред делегациите на държавите в европейската конференция за сигурност и сътрудничество. Тя ги осведомява „за културно-националния геноцид, който от 1912 г. насам се провежда в македонските области, окупирани от Югославия“. В документа се подчертава, че е невъзможно в кратко изложение да се изброят „всички насилия над нашата българска народност..., нито всички фалшификации на исторически факти и научни свидетелства, или да изреждаме случаи за погазване на човешките права, което там е ежедневно явление. Задоволяваме се да подчертаем,...(че) при турския режим в македонската област под югославска власт съществуваха 761 български черкви с 833 свещеници, както и 641 български училища с 1013 учители... А когато се настани комунистическото управление,... географското име на страната с декрет бе наложено на мястото на старото българско етнографско име. За да бъде още по-нагледна денационализаторската цел на тази промяна, не бяха обявени като „македонци“ местните турци, албанци, гърци и румъни, а само българите. Промениха веднага старата българска азбука, вмъквайки в нея букви от сръбската. Внасят маса думи и изразни форми, чужди на народния български език, за да създават някакъв нов литературен език, именуван „македонски“... Особено се страхуват от книги, съдържащи историческата истина за македонските българи. В училищата се преподават знания, коренно фалшифицирани. По същия начин се пише в пресата в цялата държава“. За да илюстрира своите твърдения, МПО прилага „кратък списък на исторически факти, които властите в Югославия скриват от обществото“.

Две години по-късно МПО подготвя изложения до Нобеловия институт в Осло, до външните министри на страните членове на Европейския общ пазар и отново напомня на Федералния съюз на европейските националности за извършеното от него през 1956 г. игнориране на фактите.

Особено активна е дейността на МПО в Европа през 1977 г. На 14 май е изпратено изложение до външните министри на страните участнички в Хелзинкската конференция. На тях се обръща внимание, че въпреки декларирания курс към защита на правата на човека, „упражняваното безправие над македонските българи и румъни под югославска власт... и днес е една непроменена действителност“. Особено голямо е недоволството, че се предвижда през лятото на същата година да се проведе нова среща на държавите от Хелзинкската конференция в Белград - „столицата на една държава с диктаторско управление от войната насам, както бе и преди войната. Къде е в Югославия свободата за изказване на мнения публично? Къде е свободата на печата? Къде е свободата за събрания и за сдружавания?“

В края на същата година МПО разпространява меморандум с конкретни случаи на нарушени човешки права на македонски българи, сред които арестите и скалъпените съдебни процеси срещу Тодор Манасиев и неговата дъщеря Плиска Манасиева, Петър Захаров, Димитър Яновски, Лазар Крайничанец и Ангел Митрев - Героя. Подобно изложение е изпратено и на 22 декември 1980 г. в Мадрид на заседанието на външните министри на страните от Хелзинкската конференция.

Съдържанието на разгледаните документи е все още актуално, тъй като разкриват пряката приемственост между Югославия и Северна Македония при нарушаването на описаните основни човешки права. Днес Скопие продължава да бъде арена на съперничество на различни централи в многополюсния свят. В тази битка за влияние на Балканите демократична България не може да допусне македонските българи за пореден път да бъдат жертвани, тъй като няма голяма и малка правда. Единственият път към еврочленството на Скопие остава скъсването със старите тоталитарни зависимости.