Хърватката Бланка Влашич дълги години бе прима в скока на височина и сочена за фаворитка да подобри световния рекорд на Стефка Костадинова от 209 см. Но така й не успя. Най-добрият резултат на чаровната лекоатлетка е 208 см, което е второто най-добро постижение в историята на дисциплината. Влашич има 48 състезания, на които е скачала над 2 метра. А това я поставя на трето място след шведката Кайша Берквист (52) и легендата Стефка Костадинова (197). Влашич е 4-кратна №1 в света (по два пъти на открито и закрито), печели също два олимпийска медала. И макар че вече 2 г. е извън пистата, наскоро Бланка официално обяви край на състезателната си кариера, преследвана от травми. Но посети турнира за Купата на Москва, където даде интервю.

- Кое е най-страхотното нещо след спорта, Бланка?
- Отсъствието на стрес и напрежение! От теб никой нищо не чака, вече не се събуждаш всяка сутрин с мисълта, че трябва да станеш още по-добър. Не си длъжен на никого с нищо. Не трябва да спазваш диета, та по време на спортната си кариера аз бях постоянно гладна...

- Не сте се променили на външен вид...
- Промених се, разбира се! Но съм висока и не ми личи. Ако бъда честна, изпитвам носталгия по онези емоции на стадиона. Не мисля, че в обикновения живот ще изпитам тези чувства, то е като наркотик. Но сега ми се струва, че вече съм свободна от него. Вече спокойно мога да гледам скокове на височина, без да изпитвам желание да изляза в сектора.

- А кой сега е по-популярен в Хърватия – вие или вашият брат Никола, който e футболист на ЦСКА (Москва)?
- Преди – аз. Но сега младите повече познават Никола, а мен - само като негова сестра. Мисля си, че скоро всички ще ме забравят (смее се).

- Вие винаги отбелязвахте успешните си скокове с танц на стадиона, брат ви също е много емоционален след отбелязването на голове...
- Това е част от хърватския манталитет. Обичаме да показваме емоциите си, не ги държим в себе си и не се страхуваме да изглеждаме смешни. И смятам, че това е много готино за спорта. Та хората искат да видят в спортиста личност, а не само машина, който постига резултати.

- Как се случи така, че вие станахте професионална лекоатлетка, а брат ви – футболист?
- Нашият баща е бивш десетобоец, но покрай леката атлетика получи образование и в областта на кинезиологията. В детството си пробвахме различни видове спорт, но с времето стана ясно кой към какво има талант. Например, аз обожавах баскетбола, но татко реши, че в скока на височина ще съм по-добра. А Никола се открояваше във футбола още от ранна възраст.

- Сравнете детството на футболиста и лекотлетката. Вероятно отглеждането на професионален футболист е по-сложно и по-скъпо?
- Във всичко си има плюсове и минуси. Леката атлетика е индивидуален спорт, в сектора си сам. Ако в някой от дните не се раздал на 100 процента, а на 98, това неминуемо ще се отрази на резултатите. Във футбола пък има възможност малко да се скриеш зад отбора, дори да седнеш на резервната скамейка и пак да получиш титла. В същото време на брат ми му се наложи рано да напусне родния ни град, за да играе за клубния си отбор. А аз заминавах максимум за няколко дни на състезание, после се връщах и така до края на кариерата ми. Не си представям да живея на друго място, освен в Сплит. Там е моят оазис на тишината и спокойствието.

- Не сте ли пътували по лагери?
- Представете си, не. Нито веднъж не съм ходила да тренирам на високопланинска база, например. Веднъж опитах да направя лагер в ЮАР, но не видях смисъл. И никога не съм тренирала в група, единствено сама. За какво ми е друг? Само ще ми отвлича вниманието. Имам желязно правило: по време на тренировки никакви телефони или разговори, само пълна концентрация. А и нямах нужда от допълнителна мотивация. Всеки път имах фиксиран личен рекорд, и когато отивах на тренировка, задачата ми бе да стана малко по-добра от вчерашната Бланка.

- А защо не успяхте да счупите световния рекорд (209 см на Стефка Костадинова), въпреки няколко много близки опита! Лош късмет?
- Не вярвам в късмета, предпочитам да го нарека Божията воля. Можеше и да подобря рекорда, но не съжалявам за нищо. Преди много страдах, че не успях. Но дълбоко в душата си знам, че можех да го направя, и това ми е достатъчно. В определени моменти от кариерата си бях способна да скачам толкова високо, като никой друг в историята. Не се получи. Но за себе си знам: Можех!

- А защо не се получи!
- Вероятно, защото не съм се фокусирала върху този рекорд. Разбира се, мечтаех да го подобря, но си мислех: ако съм здрава, рано или късно ще скоча тази височина. За съжаление здравето ми изневери. Получих няколко травми и не ми беше до този рекорд.

- С какво се занимавате сега?
- Нямам конкретни планове. Миналата година ме приеха в университета, уча философия и теология. Но не, за да работя, а за себе си. Като цяло ми се иска да работя в леката атлетика, но не като треньор. По-скоро консултант в решаването на някакви сложни ситуации – травми, спад в резултатите, поражения... Всичко това съм изпитала на гърба си. Искам да създам и семейство и засега това е голямото ми желание. Трудно е да имаш конкретен план, нещата трябва да се случат....