Видима или не, изборната абстиненция създава повече проблеми, отколкото да ги решава

Вучич и неговата партия тепърва ще страдат и трупат 

ДСИ и Али Ахмети извоюваха такава позиция, която ги превръща в най-важната политическа фигура

Няма да забравя тази картина: в следизборната нощ на 15 юли превъртах каналите на телевизиите в Скопие, всяка от които беше организирала свое студио с различни гости. Всяка според профила си беше избрала и коментаторите на изборните резултати. Попаднах на „Алфа“, един от рупорите на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, за която упорито се говори, че се финансира с унгарски пари. Има и доказателства за това.

Та там, някъде към полунощ, когато започнаха да излизат първите неофициални резултати от Държавната изборна комисия - то освен пристрастните партийни щабове, няма кой друг да ги дава, на коментаторите им направи впечатление ниската активност в шести избирателен район. Той включва населените места по западната граница на страната където живеят предимно албанци. Районът обхваща големите градски центрове като Тетово, Гостивар и Кичево, но и малките села, като Заяс, например, откъдето е фамилията на някогашния бунтовнически командир и дългогодишен партиен лидер на Демократичния съюз за интеграция Али Ахмети. „Шестката“ винаги е бил терен на вътрешноалбанската изборна битка, в която винаги повечето депутатски места са отивали в партиите на албанците, които и да са те. Може би всичко това даде основание на гостите в студиото с ампломб да предположат, че ето, понеже голяма част от албанците от тези места са на работа в чужбина и поради карантината с коронавируса не са се върнали да гласуват, затова избирателната активност е толкова ниска. Всички се съгласиха с този извод.

Опровержението на това „традиционно“ заключение дойде с течение на следизборната нощ. С всяка порция резултати от ДИК ставаше безпощадно ясно, че всъщност ниската активност пред урните се дължи не на отсъствието на гастарбайтерите албанци, а на нежеланието на македонците, доколкото ги има все още по тези места, да отидат пред урните. При това абстиненцията, както обичат да наричат отказа от гласуване в Северна Македония - като знак на модерност, нямаше партиен цвят защото стоенето у дома се отнасяше еднакво и за обичайните гласоподаватели на управляващия СДСМ, и на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ.

Негласният бойкот, който започна още по време на референдума за новото име на държавата, продължи и на 15 юли тази година като силна и ярка плесница върху лицето на политическите елити в Скопие, независимо от коя страна на обществената барикада стоят. Ако въобще може да се говори за „елит“ в истинския смисъл на думата, разбира се.

Резултатът бе, че Демократичният съюз за интеграция на Али Ахмети взе всичко, което бе възможно в този избирателен район и заедно с гласовете в другите райони - предимно в „петката“ и в столицата Скопие, затвърди позицията си на водеща политическа сила сред политическите субекти на албанците. Но това не е всичко, както гласи една някогашна реклама, която ми беше втръснала по време на кореспондентската ми работа в Скопие.

ДСИ и Али Ахмети извоюваха такава позиция, която на фона на приблизителното равенство в депутатските места между СДСМ и ВМРО-ДПМНЕ, го превръща в най-важната политическа фигура при съставянето на новото правителство на страната. И то така, че да хвърли в ужас и недоумение всички политически лидери и анализатори в държавата и извън нея: възможно ли е само с 15 депутати от всичко 120 в парламента да диктуваш играта и дори да имаш привилегията ти да избираш бъдещия си коалиционен партньор във властта, а не той тебе. Така от една проста „абстиненция“ на избирателите македонци се роди едно политическо чудовище, което сега-засега все още само бозае и се опитва да се ориентира в оплетената ситуация, но вече обвивайки и облепвайки себе си с митология, по-голяма част от нея изградена върху етническата непоносимост, отколкото на политическата целесъобразност.

Всъщност, помня и един друг, съвсем официален бойкот на изборния процес. Бях относително нов кореспондент на БНР в Скопие през есента на 1994 г., когато в Република Македония се проведоха едновременно преки президентски и парламентарни избори. Киро Глигоров, тогавашният държавен глава, избран преди това от парламента, беше кандидатът на Социалдемократическия съюз на Македония с лидер Бранко Цървенковски. Срещу него се изправи човекът на ВМРО-ДПМНЕ, театралният режисьор и истински интелектуалец Любиша Георгиевски, който после стана посланик на страната си в София. Любиша проведе отлична кампания, като човек на драмата той имаше готова роля за всяка ситуация, пък беше и сладкодумен. Даже се създаде впечатление, че тъкмо той, кандидатът за президент, освен че има реални шансове за победа, до голяма степен „тегли“ и кампанията за парламентарния вот на ВМРО-ДПМНЕ.

Водена от Любчо Георгиевски и Доста Димовска, партията бе в изборна коалиция с Демократическата партия на Петър Гошев. Гошев си имаше свои сметки за оправяне вътре в лявата половина на политическото пространство и разчиташе чрез гласоподавателите на ВМРО-ДПМНЕ да се върне в активната политика. От друга страна, Киро Глигоров не обичаше публичните прояви, не го биваше много да ораторства и разчиташе повече на миналата си слава като югоапаратчик. Толкова се бе уплашил да не загуби, че дори проплака публично с призива си към Цървенковски и СДСМ: Не ме оставяйте сам!

В крайна сметка, Глигоров спечели още на първия тур, оставяйки и до днес съмнения, че победата му е била в резултат на сериозни фалшификации и манипулации. В първия тур на паралелния парламентарен вот и ВМРО-ДПМНЕ с ДА не минаха по-добре. Като знак на протест срещу нечестния избор на Глигоров ли, като песимистичен анализ за успех ли, или може би и поради двете заедно, но Любчо Георгиевски и Петър Гошев решиха да призоват своите избиратели да бойкотират втория тур на парламентарния вот. Колко време мина оттогава, но продължавам да се питам кой кого излъга: Любчо Перо, или Перо Гошев Любчо Георгиевски. Или и двамата бяха подлъгани от Цървенковски, макар че се съмнявам Бранко да е бил толкова мъдър, че да измисли такава интрига. Може би все пак старата лисица Глигоров му е подшушнал нещо. Питал съм и Доста Димовска няколко пъти за това, кой и защо взе решението за бойкот. Винаги ми е отговаряла почти едно и също - имаше риск да сме толкова малко депутати в Собранието, че да сме подложени на тормоз, нещо такова.

На втория тур СДСМ и Цървенковски спечелиха убедителна победа, формираха мнозинство с албанците от тогава монополната Партия на демократичния просперитет и си съставиха мнозинство за каквито си искат закони. Парламентът без никаква опозиция в него се превърна в безотказно действаща машина за гласуване. Прокаран бе законът за приватизация, чрез който за четири години общественото богатство безпрепятствено и целенасочено бе прехвърлено в ръцете на определени хора. По списък и по партийна и лична преданост, както се казва. И до днес, когато Цървенковски се прави на политически отшелник и уж стои далече от прожекторите, много от конците, по които се движи партийната политика на СДСМ или стават „игрите“ в бизнеса, се дърпат от него. Мнозина са политиците и анализаторите, които и днес виждат в онзи четиригодишен период на едноличната власт на Бранко Цървенковски и на неговия СДСМ основите на днешното дълбоко разделение на обществото в страната с всички последици, произтичащи от това.

И затова ми е странно, че опозиционните партии от Сърбия предпочетоха да бойкотират парламентарния вот на 21 юни. Поне да се бяха поучили от този пример от 1994 г., в южната си съседка, за който говорих досега, макар че в Белград, верни на своето самочувствие на някогашна метрополия на Титова СФРЮ, хич не обичат да поглеждат встрани, още повече надолу, към Вардар. За президента Александър Вучич и неговата Сръбска прогресивна партия е ясно - те тепърва ще страдат и трупат негативи от абсолютното си мнозинство в Скупщината.

Но мен лично ме интересува какво остана от политическото заклинание на така наречените „петооктомврийци“, които преди 20 години свалиха диктатора Слободан Милошевич от власт и си дадоха дума да направят така, че никога вече в Сърбия да няма условия да се роди друг като него. Защото тези от тях, които са още живи и са в политиката, с бойкота на изборите бабуваха на новия диктатор, който за благозвучие наричаме автократ.