Както пише Борис Дрангов,  България изпитва „… належаща нужда от нравствени великани, а не от нравствени кастрати…“

На 26 май 1917 г. тежко раненият подполковник  Дрангов умира с думите:  „Колко много исках още да служа на България…“

Преди 150 години, на 3/15 март 1872 г. в Скопие, в поробената българска земя Македония се ражда Борис Дрангов, легендарният военен педагог, личност, която десетилетия „облъчва“  хиляди българи със своя патриотизъм, висока нравственост и желязна воля. Сред многото оценки за бележития офицер и борец за национално обединение бихме откроили характеристиката „Посветен за национално рицарство!“, дадена му от проф. Светлозар Елдъров – думи, които много точно отразяват достойнствата на тази изключителна личност.

Борис Дрангов е роден в семейството на търговеца Стоян Дрангов, буден човек, дарител за българската църква и култура в поробена Македония. Самото име „Борис“ е достатъчно силна илюстрация за здравия български дух на семейството, а и на старото Скопие с неговите възрожденски традиции. Борис е първенец по успех в Българското мъжко педагогическо училище в Скопие, чийто директор е Христо Матов (1869-1922) – един от интелектуалните стожери на освободителната борба на македонските българи. Воден от своя патриотизъм, през 1891 г. младият македонски българин постъпва във Военното училище в София. Служи заедно с Гоце Делчев, Борис Сарафов, Петър Дървингов, Христо Саракинов, Йордан Венедиков и ред бъдещи офицери и борци за освобождението на Македония и Одринска Тракия. По същото време началник на училището е Кирил Ботев, брат на гениалния поет и войвода. Надали трябва да припомняме, че Христо Ботев е един от най-ярките примери за българската младеж, особено в Македония и Одринска Тракия.

 Следването във Военното училище не протича безметежно – честен човек и принципен противник на всяка несправедливост, Дрангов не търпи безропотно капризите на „началството“. И е наказан, дори разжалван…

Подобен епизод има и в биографията на Гоце Делчев, във връзка с което акад. Ефрем Каранфилов отбелязва:„Двамата млади българи имат за крайна цел не да станат офицери, което вълнува повечето от юнкерите, а след като станат офицери, да могат да служат най-добре на Родината.” На свой ред проф. Елдъров добавя: „След разжалването Делчев заминава да служи на Родината чрез Революцията. Дрангов приема да продължи военното обучение, за да й служи чрез Армията…“

Изпратен в конния полк в Пловдив като обикновен войник, заради своите качества и безупречна служба Дрангов е възстановен като юнкер във Военното училище. През 1895 г. е произведен в чин подпоручик, като служи последователно в Пловдив, Лом и Радомир. Още в онези години проявява своя талант на военен педагог, теоретик и публицист, сътрудничейки на вестници и списания. Неговата „Пробна програма за обучение на младите войници и редници” му печели завиден авторитет и популярност в армейските среди. 

В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. младият офицер без колебание напуска военната кариера, за да се включи в освободителната борба. Влиза в отряда на поручик Владислав Ковачов, негов съгражданин от Скопие, и войводата Атанас Бабата. Офицерската му подготовка си казва думата при развитието на акцията, което е отбелязано специално от Ковачов. Все по-убеден, че поробена Македония няма как да бъде освободена без българската армия, през 1904 г. Дрангов печели конкурс за специализация в Николаевската генерал-щабна академия в Петербург. След завършването през 1907 г. служи като щабен офицер с чин капитан в Търново, Шумен и София. През 1910-1912 г. заедно с колегите си Александър Протогеров, Климент Кръстев и Петър Дървингов е начело на революционната група от български офицери, наследила Върховния Македоно-Одрински комитет. 

Като началник-щаб на 1-ва бригада от 1-ва пехотна дивизия (неин командир е ген. Стефан Тошев) Дрангов участва по фронтовете на двете Балкански войни (1912-1913). През Първата световна война е командир на 5-и пехотен полк от 11-а Македонска дивизия. Начело на своите бойци участва в победоносните сражения срещу сърби и черногорци при Калиманци, Кочани и Щип, както и в последвалото отблъскване на англо-френските агресори при Криволак.  На 15 май 1916 г. лично главнокомандващият армията ген. Никола Жеков назначава подполк. Дрангов за началник на новосформираната Школа за запасни подпоручици в родното му Скопие. Екстреното ѝ откриване се налага поради загубата на стотици офицери по фронтовете. В школата постъпват над хиляда души – висшисти и студенти от най-различни специалности,  способни младши командири и войници. Под вещото ръководство на Дрангов разноликата маса от младежи с различни характери, политически убеждения и пристрастия се превръща в корпус от способни офицери. Сред тях откриваме имената на бъдещи министри, офицери, генерали, лекари, писатели, инженери – Стойчо Мошанов, Йордан Бадев, Крум Кюлявков, Асен Йорданов, Чудомир и много други – цялата палитра на българската интелигенция между двете световни войни. Най-пълнокръвно „Дранговата школа“, както е наричана от съвременниците, е представена в книгата „Аз служих при Дрангов“ (2017) на Красимир Узунов, който изпитваше особен пиетет към „Учителя (с главна буква!) на българското войнство“. Само за няколко месеца „целевата“ школа се превръща в еталон за военно образование и национално възпитание. Вдъхновеният труд на Дрангов дава убедителен пример на отговорност и надпартийност, на дълбоко осъзнатия от неговите възпитаници дълг за обединение и просперитет на Отечеството. И на осъзнатото убеждение, че националната кауза е неосъществима без силна, боеспособна и образована армия. Именно през тези няколко месеца Борис Дрангов пише и издава в Скопие своята легендарна книга "Помни войната!"

Изпълнил поставената му задача, през септември 1916 г. подполк. Дрангов  се завръща на фронта, този път като началник-щаб на 1-ва пехотна дивизия на Добруджанския фронт. На 18 март 1917 г.е назначен за командир на 9-и пехотен Пловдивски полк от 2-е пехотна дивизия, който се сражава на р. Черна в Македония. Тежко ранен при  артилерийски обстрел на 26 май 1917 г., подполк. Дрангов умира с думите:  „Колко много исках още да служа на България“. Посмъртно е произведен в чин полковник. 

В яркия жизнен път на Борис Дрангов борбата за душите и умовете на младите българи, от една страна, и онази за изграждането на боеспособна войска, от друга, се съчетават по неповторим начин. Служейки на различни командирски постове в действащата армия, Борис Дрангов нито за миг не се отклонява от мисията си на „военен Учител“. Както стана дума, още от края на  XIX в. неговата „Подробна програма за обучение на младите войници и редници“ е наръчник за стотици негови колеги, като до 1910 г. има осем издания! Борис Дрангов е автор стотици статии и брошури, анализи и учебни помагала, посветени на най-важните аспекти от изграждането на българската армия – както като  въоръжена сила, така и като фундаментална институция за национално възпитание. Ръководно начало е идеята за изграждане на силна, но и просветена армия, армия от образовани, знаещи и можещи синове на България! Без съмнение тази мисия сродява Борис Дрангов с титаните на Българското Възраждане. И затова е още по-осъдително, че неговата личност и дела са игнорирани в продължение на десетилетия във времето на комунистическия режим, „възпитаващ“ българската армия във вярност към „Партията“ и една чужда държава, която не се е отказала от своята имперска мегаломания и днес. 

Борис Дрангов ни е оставил теоретично и публицистично наследство, което и до днес не е напълно издирено, събрано и анализирано. Не можем да не се съгласим с извода на Красимир Узунов, че знаменитите някога мисли или сентенции на „военния Учител“ и днес, век по-късно, „ … продължават да звучат като най-жестоката присъда над безвремието и апатията в днешното ни общество, които превръщат националният нихилизъм и липсата на ценности в задължителна норма на поведение и дават сигурна гаранция за личностно издигане…“ Още нещо, колко верни са думите на Борис Дрангов – за да я има България, обществото ни изпитва „… належаща нужда от нравствени великани“, а не от „нравствени кастрати“. И че нацията  „… трябва да се води и въодушевява от възвишени характери!“ Истина, по-вярна от всякога.