Христо и Петър Кунчеви остават в сянката на „бачо си Васил“, но и те следват неговия път в борбата за свобода

Петър участва като опълченец в защитата на Стара Загора и в боевете на Шипка

Преди 150 години умира Христо Иванов Кунчев, средният от тримата синове на Гина и Иван Кунчев от Карлово. Неговият по-голям брат Васил Левски е записал: „В Букурещ 1870 почина брат ми Христю на 9-и Апр., часа 11:1/2 по европейски през деня” - един от малкото записи от чисто личен характер, който откриваме в известното „лично тефтерче” на Апостола... Бележката на Левски най-вероятно е от 1872 г., когато самият той е в Букурещ. В румънската столица от 29 април до 5 май се провежда Общото събрание на БРЦК, като е напълно възможно преди това Апостола да е организирал помен в памет на обичния си брат, отишъл си от този свят на 29-30 годишна възраст. Кратката бележка показва, че тъжната дата 9-и април е имала особено място в чувствителната душа на иначе суровия водач на българската национална революция.

Христо Кунчев е роден през 1840 г. в Карлово и е кръстен името на вуйчо си Христо, светското име на архимандрит Василий. За разлика от братята си, Христо наследява чертите на майчиния си род Караиванови - тъмноок и с черна коса. Буйното и свободолюбиво момче не издържа дълго деспотичните порядки в тогавашното „школо” и го напуска. Както ще видим обаче, подобно на Левски, явно и Христо е бил достатъчно грамотен и с лично отношение към науката и културата. От друга страна, трябвало е именно той да помага на майка си, вдовицата Гина, за прехраната на обеднялото семейство. Става помощник на вуйчо си Генчо, но се налага да напусне - причината е, че набива някакъв мюсюлманин, отказал да плати сметката си в Караивановия хан...

Премества се в Пловдив, където става „панталонджия” - шивач, но на градска, европейска мода! Сприятелява се с Христо Иванов - Големия, приятел на брат му от Първата легия, и хвърля много усилия за освобождаването на Левски от затвора през 1863 г. През 1867 г. Христо заедно с Големия от Цариград заминава за Румъния, после за Белград, където вече е и Левски. Уви, не е приет във Втората българска легия поради здравословното си състояние - херния, а вероятно и туберкулоза, от която след по-малко от три години умира. Затова на снимката от края на 1867 г., на която е заедно с Левски и Христо Иванов Големия, само Христо Кунчев не е в униформа, а в гражданско облекло и дори с папионка!

В Белград Христо работи като абаджия, издържайки себе си и болния Левски. След разпускането на легията отново заедно с Христо Големия се връща в Румъния. Участва в опита за формиране на чета от Васил Ганчев Плевнелията, но е арестуван и хвърлен в затвора в Къмпулунг. С помощта Левски и други българи Христо и другарите му са освободени. Христо Карловеца, както са го наричали, живее заедно с Ботев в известната „вятърничева воденица” край Букурещ. Това става след съвместното пребиваване на Ботев и Левски в екзотичната „квартира”.

В Букурещ Христо най-вероятно отново е бил шивач, като през цялото време е поддържал връзка с Левски. Заедно с него, Любен Каравелов, Димитър Ценович и други представители на революционната „партия” Христо Иванов, както собственоръчно се е подписал, е сред основателите на Българското книжовно дружество в Браила - основаното през 1869 г. научно сдружение, което от 1910 г. носи името Българска академия на науките. Христо е на двадесето място в списъка на основателите, където под номер 16 е брат му Левски. Въпреки че не е бил състоятелен човек, Христо Кунчев внася една златна лира в касата на дружеството. За съжаление, здравословното му състояние се влошава и това е една от причините за дългия престой на Левски в Румъния през 1869 - 1870 г.

Историкът Христо Йонков отбелязва един показателен факт - Велико Попов, близък приятел на Христо Ботев, посвещава своята поема „Счастлива среща именно на брата на Левски: „Тая книжка се издава за спомен на Христа Иванов, родом из Карлово... Христо беше един от българските беглеци, които са побегнали из Турско в Румъния, за да търсят мир и свобода...” Отзив за книжката на Велико Попов излиза във в. „Свобода” - още един знак на почит към паметта на Христо Кунчев, когото Любен Каравелов очевидно е познавал и ценял.

Петър, най-малкият син на Гина и Иван Кунчеви, е роден през 1844 г. Наричан е и „Петър Левски”, още повече че е имал очебийна физическа прилика с Левски. По своя буен нрав Петър не отстъпва на по-големите си братя. Когато е 19-годишен, отказва да плати т. нар. бедел - данъкът, с който са облагани християните в Османската империя, тъй като не служат в армията. При това Петър заявява публично, че не смята да плаща на държава, която не е българска! Налага се да се премести в Пловдив, където доскоро е живеел Христо. Няма сведения за участието на Петър в изгражданата от Левски комитетска мрежа, като при това през 1868-1872 г. Апостола е посещавал нееднократно Пловдив. Най-вероятно Левски съзнателно е държал малкия си брат встрани от опасното конспиративно дело. Наред с патриархалните нрави на епохата, има и нещо друго - Левски е бил монах, от години в нелегалност, преследван от властта... Средният брат Христо вече не е бил между живите. Като най-голям син на Гина Кунчева, с присъщата му отговорност, Левски е решил да опази поне Петър...

През 1874 г. на свой ред и Петър решава да стане „хъш” в Румъния. Преди да замине посещава Ловеч, за да накаже поп Кръстю. Това не се случва, като е възможно, подобно на отец Матей Преображенски, да се е разколебал в приписваното на свещеника предателство. За кратко Петър се връща в Карлово, но се налага отново да бяга в Пловдив. С помощта на Найден Геров получава руски паспорт и през Цариград заминава за Одеса. Оттам отива в Галац, а после в Олтеница при роднина от майчиния му род. Положението му е лошо, още повече, че не е знаел румънски. Това научаваме от негово писмо до Тодор Пеев, съратникът на Левски. Решен на всяка цена да се включи в назряващите през 1876 г. събития, на 12 февруари с. г. Петър изпраща заплашително писмо до богатия търговец Христо Пулиев с искане за 10 лири. Подписва се като „Петър Караиванов, трети Левски”. При организирането на Ботевата чета Петър и Атанас Горов са първите, записали се в нея. След разгрома на четата заедно с Костадин Димитров от Сливен се укрива в София - първо в църквата „Св. Петка Самарджийска”, после в книжарницата на софийския книжар и съратник на Левски Никола (Нешо) Крушкин, в хана на Спас Гьошев и в дома на хаджи Стоянка Цокова. Със съдействието на софийските комитетски дейци Петър и неговият събрат по съдба получават руски паспорти от Найден Геров и заминават за Одеса.

Целта на Петър Кунчев отново е Румъния, но предстоящата руско-турска война го отвежда в Кишинев, а после в Плоещ. Братът на Левски се записва в Българското опълчение, в неговата Първа дружина. Под командването на подполковник Калитин участва в защитата на Стара Загора, а в последвалите боеве на Шипка е тежко ранен в десния крак. Отличен е с Георгиевски кръст за храброст. От военния лазарет в Търново е изпратен за лечение в Харков, а в края на 1877 г. е освободен от служба поради частична инвалидност. По-лошото обаче е, че и той страда от болестта, отнесла от този свят брат му Христо - туберкулозата.

Петър Кунчев се прибира в Карлово в края на февруари 1878 г., но не заварва жива майка си, починала месец по-рано. И по негов адрес съществуват откровени спекулации - как братът на Левски бил изоставен от всички, как българската държава не му е оказала никаква помощ и т. н. Ще припомним, че българската власт все още не е изградена, а обстановката в опустошеното Карлово е военновременна. В крайна сметка му е дадена една изоставена турска къща и е назначен за старши стражар. За съжаление туберкулозата си казва думата... През 1881 г. Петър Кунчев умира, без да е създал семейство и оставил наследници.

Христо и Петър Кунчеви остават в сянката на „бачо си Васил” и това е напълно обяснимо. И все пак, и те са от „българска майка юнаци родени”, ако следваме думите на знаменития им по-голям брат. И е редно да помним тези наглед обикновени млади българи, които са не само част от семейната история на Апостола, но и самоотвержено следват неговия път в борбата за свободата на Отечеството.