За византийския историк Никита Хониат бродниците са „любимците на Арес“, богът на войната

Според каталонския хронист Рамон Мунтанер аланите са „най-добрите конници на Изтока“

Както разказахме в предишната статия от тази поредица, към 1213-1214 г. младият Иван Асен II с наемна дружина, събрана от „сбирщината руси“, започва борба за престола с цар Борил (1207-1217). Изразът е на византийския историк Георги Акрополит, който нарича така бродниците - предшествениците на по-късното украинско и руско казачеството в степите на Северното Причерноморие. Те, както и аланите, заедно с куманите са съюзници на първите Асеневци. Според проф. Олег Бубенок в основата си бродниците са русифицирани алани, така че между двете етнически общности е имало „пресечни точки“. В средновековна България се появяват и видни емигранти от средновековните руски княжества, за които ще разкажем друг път в нашата поредица.

За разлика от активните българо-руски културни и духовни връзки, през XII-XIV в. политическите контакти са спорадични. Могъщата Киевска Рус, способна да организира морски походи срещу Цариград, както и агресията на княз Светослав срещу България (968-971 г.), отдавна не съществува. Мястото u е заето от по-слабите в политическо отношение княжества с центрове Киев, Галич, Чернигов, Владимир и т. н., които в средата на XIII в. попадат в зависимост към татарската „Златна Орда“. Още в средата на XII в. в съседство с българските земи, тогава под византийска власт, се появява бившият галицки княз Иван Ростиславич Берладника. Наричан е така по името на реката и града Бърлад (днес в Румъния), където размирният княз „изгой“ (изгнаник) се установява със своята дружина от „берладници“.

През 1161 г. във Византия намира убежище друг руски княз - Василко Юриевич, син на известния владетел Юрий Долгоруки. Император Мануил I Комнин (1143-1180) му дава за управление три дунавски крепости, чиито имена са неизвестни. По-късно на мястото на Василко, чиято съдба е неизвестна, е поставен руският „династ“ Владислав, също изгнаник във Византия. Най-сериозна проява на подобни връзки обаче е участието на бродниците в армията на възобновеното през 1186 г. българско царство.

Общността се формира от бежанци от руските княжества, намерили убежище в степите. Куманите ги наричат „козак“/„казаци“ („волни, свободни хора“). Името им обаче не означава „бродяги“/„скитници“, както изглежда на пръв поглед, а пазачи на бродовете по реките Дон, Северски Донец, Днепър и др. Бродниците имат „воеводи“ и автономия по отношение на куманските ханове. През лятото на 1186 г., когато Петър и Асен се съюзяват с куманите, това се отнася и за бродниците и аланите. Тази практика, ако използваме днешния политически „сленг“, е водела до определена „диверсификация“ на наемните сили, която е позволявала по-добър контрол от страна на българските владетели.

 През 1190 г. Никита Хониат пише, че на страната на Петър и Асен заедно с куманите се сражават и "... онези от Вордона, клонка на тавроскитите“ (русите), любимци на (бога на войната) Арес, (...) презиращи смъртта...“ Според Йоан Ставракий, автор на едно „Чудо на св. Димитър Солунски“, разказващо за гибелта на Калоян пред стените на Солун през 1207 г., в неговата армия е имало контингенти от кумани, алани и руси, „... които отхранва северната страна...“ Както стана дума, с наемници от „сбирщината руси“ Иван Асен започва борбата си с цар Борил. Активните връзки с бродниците прекъсват с появата на татарската „Златна Орда“ в средата на XIII в.

Както стана дума, връзки с България имат и аланите, наричани още аси/яси. През Средните векове този кавказки народ заема много по-обширна територия в сравнение с днешните осетинци. Най-важни за нас са връзките на аланите и древните българи (т. нар. прабългари), между които е имало близко етнокултурно родство. Много от изследваните от археолозите селища от т. нар. салтово-маяцка култура в днешна Украйна и Русия са определяни като българо-алански.

През XI-XII в. във византийската армия служат наемници най-вече от самата Алания (държавата в Северен Кавказ), докато в България идват техни сънародници от Причерноморието. През 1207 г. в армията на цар Калоян, както стана дума, е имало и алани. Възможно е алани да са влизали и в куманската „вълна“, заселила се в България през 1241 г., бягайки от Унгария. Впрочем, потомци на аланите, озовали с в Унгария заедно с куманите на хан Котян от рода Тертероба (неговите родственици са нашите Тертеровци), съществуват и днес - етнографската група язиги в състава на модерната унгарска нация.

Преселническа група, наброяваща около 16 хиляди души (или семейства?), се появява на северната българска граница през 1301 г. Тези алани се страхуват от репресии от страна на хан Токту, тъй като са били сред най-верните войници на победения татарски сепаратист Ногай. Цар Теодор Светослав (1300-1322) явно не желае да приеме враговете на Токту, поради което ги пропуска да се преселят във Византия. Император Андроник II Палеолог решава да се възползва от силната аланска конница, като прехвърля преселниците в Мала Азия, включвайки ги в борбата срещу започналата турска експанзия. През 1304 г. аланите са под командването на прочутия в онази епоха авантюрист Роже дьо Флор, пристигнал във Византия начело на своите „каталани“ (наемен корпус от каталонци и испанци) за борба с турците. Каталани и алани се сражават заедно, но са в лоши отношения помежду си. През 1205 г. хората на аланския предводител Гиркон убиват Роже, което води до истинска война в редовете на византийските наемници... Победени от каталаните и понесли тежки загуби, през 1307 г. аланите, придружени и от група „туркопули“ (покръстени селджукски турци във Византия), търсят закрилата на цар Теодор Светослав. Според каталонския хронист Рамон Мунтанер бегълците се заселват в земите на „императора на Загора“ на 12 дни път от Галиполи. Ако направим някои приблизителни изчисления, навярно става дума за Подбалканските полета. Аланите получават статут на военизирано население за охрана на подстъпите към Стара планина и нейните проходи.

Определяни като "... най-добрите конници на Изтока...“ (израз на споменатия Мунтанер), аланите изпитват известно влияние от страна на куманите и татарите, сред които са живели дълго време. През 1323 г. няколкостотин алански конници, водени от вождовете си Итил („Волга“) и Темир („Желязо“, „Желязко“), отбраняват Пловдив под командването на Иван Русина - емигрант в България, доверен военачалник на цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330).

Имената на споменатите двама предводители показват куманското влияние върху иначе ираноезичните алани. Същевременно те, както и бродниците, са православни християни и най-вероятно сравнително бързо се интегрират в българската среда. Оставащите в пределите на „Златната Орда“ техни сънародници обаче не винаги удържат натиска на исляма, превърнал се в официална религия на татарската империя. През 1365 г. във войската на видинския цар Иван Срацимир (1356-1397) е имало „яси измаелити“, т. е. мюсюлмани. Този наемен отряд влиза в сражение с противника пред стените на Видин при унгарската агресия през същата година.
Интересен е въпросът за съседното на България „господство Яшко“, чието присъствие на север от Дунав е отразено в името на големия румънски град Яш. Аланската държавица съществува няколко десетилетия, а по-късно влиза в пределите на княжество Молдова. „Господство Яшко“ е сред съюзниците на цар Михаил Шишман във войната със сръбския крал Стефан Дечански през 1330 г. Както виждаме, владетелят на ясите (аланите) е носел българската титла „господин“, бидейки васал на търновския цар.

Редица събития от историята на Второто българско царство не биха били разбрани пълноценно, ако игнорираме участието на съюзните и наемни отряди в българската армия, в случая от бродници и алани. Отношенията с тези народи, от друга страна, показват една от традиционните зони „на повишено внимание“ във външната политика на нашите средновековни владетели - земите на Северното Причерноморие.