Травъл създава свободна територия, откъдето извършва набези към Пловдив

Дръзкият водач вдига въстание на българските павликяни срещу император Алексий I Комнин през 1084-1086 г.

Едно от слабо познатите имена на нашето Средновеовие е Травъл, водачът на въстанието на българските павликяни в Тракия през 1084-1086 г. Кой всъщност е Травъл? И дали това е името на известния в края на XI век бунтовник, или е негово прозвище („човек, който заеква“ - от гръцкото „травлос“), когато е бил на византийска военна служба? По-скоро второто.

Според византийската принцеса и историчка Анна Комнина, „пелтекът“ е родом от Филипопол/Пловдив и в продължение на шест години (от около 1078 г.) е адютант на нейния баща Алексий I Комнин (1081-1118) - отпреди времето, в което известният пълководец завзема императорския престол. Близостта на Травъл с Алексий Комнин личи и от факта, че императорът го жени за една от придворните дами на императрица Ирина. Разбира се, „манихеят“ (павликянинът) е заставен да приеме православието. От друга страна, натрупва опит във войните с печенези, кумани, италиански нормани, селджуки...

Пловдивските павликяни са религиозна общност с интересна и незаслужено подценявана история. Едва в последно време пропускът е поправен с книгата на д-р Донка Радева „Павликяни и павликянство в българските земи“ (2015 г.). Учението, търсещо опора в ранното християнство, се ражда в Мала Азия през VII век. На няколко пъти империята преселва групи павликяни в Тракия - целта е да бъдат отслабени позициите на „ереста“ на Изток, но и да бъде усилена отбраната по границата с България. Скоро павликянството прониква сред доминиращото българско население, а наследници на средновековни павликяни са българи католици у нас и в Банат. Техният говор е наричан „палкенски“/„павликянски“.

Източната „ерес“ има влияние върху българското богомилство, още повече че неговият създател поп Богомил се е подвизавал в „българска Македония“ - Пловдивска Тракия. Павликяните не се „разтворят“ сред богомилите, както често се мисли, а запазват вярата си. В сравнение с богомилството павликянският дуализъм е краен по въпроса за „доброто“ и „злото“, но по-умерен като социално съдържание. Освен това павликяните са запомнени и като смели войници.

През 1081 г. Алексий I Комнин се отправя срещу нахлулите в днешна Албания италиански нормани. В армията му е включен отряд от 2800 пловдивски павликяни, които участват в боевете при Драч (дн. Дуръс). През есента на 1082 г. обаче те самоволно напускат фронта и се завръщат по родните места. Причина са неизплатените заплати, а навярно и понесените човешки загуби. Озлобен от неуспеха си срещу норманите, Алексий Комнин готви отмъщение за „еретиците“. Завръщайки се към Константинопол, той кани павликянските „лидери“ в своя лагер край Комотини (Гюмюрджина) за преговори, но престъпва обещанията и ги хвърля в затвора...

Павликянска общност е подложена на гонение, вкл. конфискация на имоти, затвор, насилствени покръствания и т. н. Както разказва Анна Комнина, Травъл "... възнегодува силно...“, още повече, че сред репресираните са четирите му сестри и техните семейства. Дръзкият българин прави тайно съвещание със свои роднини и привърженици, които също са на ромейска служба в Константинопол, но е издаден от „благоверната“ си съпруга! Въпреки това, Травъл успява да напусне града и достигне Пловдив.

Веднага е последван от хиляди недоволни - свидетелство за авторитета му сред общността. Водачът на въстанието предвидливо се укрепява в изоставената крепост Белятово, северно от Пловдив. Решен на война с империята, той се свързва с Татуш от Дръстър/Силистра, Сеслав от Вичина (в делтата на Дунав) и други печенежки и български първенци от Подунавието, където византийската власт фактически отсъства.

Съюзът е скрепен с нещо като „династичен брак“ на бунтовника с дъщерята на един „печенежки главатар“...
Познавайки военните качества на доскорошния си приближен, императорът с "... с писма и обещания...“ му гарантира „... безнаказаност и пълна свобода...“, ако сложи оръжие, но „... ракът не се научил да върви напред...“ Травъл създава свободна територия, откъдето извършва дръзки набези към Пловдив. Веднага срещу въстаниците е изпратена силна войска, водена от великия доместик (командващият сухопътните сили на империята!) Григорий Пакурян/Бакуриани, създателят на Бачковския манастир. Травъл не само не се уплашва, но разбива елитните сили на противника, ловко използвайки даденостите на местността. Загива самият Бакуриани (той се блъска с коня си в един вековен дъб и издъхва на място), а императорът горчиво оплаква своя близък приятел...

През 1086 г. срещу Травъл потегля нова армия, в чиито редове са включени и френски рицари на византийска служба. Тя е командвана от известния пълководец Татикий, стар познайник на Травъл. Двете войски три дни стоят една срещу друга, без да встъпят в сражение. За съжаление, печенезите, чието „колебание“ навярно е платено с византийско злато, напускат бойното поле. Това принуждава Травъл да се изтегли на север от Стара планина. Какво е станало с „Пелтека“ и хората му остава неизвестно, но най-вероятно неговата павликянска „община“ е дала началото на северната група българи павликяни - в района на Свищов, Белене и Никопол. През XVII век тези българи приемат католицизма, наричан някога от тях „яката вяра“! 

Защо въстанието на Травъл загасва, при все че бунтовниците остават на практика непобедени? Да не забравяме византийското надмощие като цяло, конкретната политическа обстановка, непостоянството на печенежките съюзници... Най-важният фактор обаче си остава религиозните и психологическите различия между „еретиците“ и останалите българи, пазещи „праотеческата“ православна вяра. Стремежът към създаването на утопична павликянска „община“ е лишен от перспектива и е в противоречие с желанието на преобладаващото мнозинство да възкреси своето погинало царство. Така или иначе, Травъл си остава една от големите и недооценени фигури на българското Средновековие. Негова личност още веднъж ни убеждава в многообразието на духовния и политическия живот в средновековна България.

След края на въстанието в Тракия Алексий Комнин полага грижи за омиротворяването на пловдивските павликяни. На онези, които приемат православието, са дадени имоти и привилегии, но резултатите са скромни. Три десетилетия след въстанието, през 1114 г. императорът отново е в Пловдив и пак води разгорещен спор за „правата вяра“ с местните „ересиарси“. За изоставилите „заблудите“ е създаден малък град на другия бряг на Марица, наречен „Алексиопол“ по името на императора или „Неокастро“ („Новата крепост“). За неговото местоположение обаче няма яснота. Още по-интригуващо е къде е загадъчното Белятово, „столицата“ на голямото въстание от 1084-1086 г.?

Изказвани са различни мнения - днешното Белово или пък някоя крепост в района на Хисаря, Карлово или Казанлък. Най-правдоподобно е мнението, застъпвано от акад. Димитър Ангелов и полк. Борис Чолпанов, че става дума за крепостта „Калето“ край село Розовец, община Брезово, Пловдивска област. Преди няколко години заедно с краеведа Иван Муевски обходихме някои от старите крепости в Сърнена Средна гора. Наистина, „Калето“ при Розовец в най-пълна степен отговаря на написаното от Анна Комнина: „Белятово е разположено върху хълм и около същото градче има долина...“

Дори един поглед от „Калето“ към околните места ни убеждава в неговото стратегическо местоположение - и на юг по посока на Пловдив и Чирпан, и на север. Именно от Розовец започва Свети-Николският проход през Сърнена Средна гора, който води към село Турия и Казанлъшкото поле, след което през Шипченския и околните проходи към Северна България. В района има и други крепости, което показва мащабите на създадената от Травъл свободна територия. В голямата си част крепостите са от времето на древните траки и/или късната античност, но нали византийската принцеса пише за „изоставена крепост“, преизползвана от Травъл и неговите привърженици? Както се казва, последната дума имат археолозите.