В усилието си да предотврати интеграцията на Украйна към колективния Запад, руското ръководство поиска да има думата и за съдбата на България и Румъния

Безмер, Ново село, Граф Игнатиево и логистичният център в Айтос са изцяло български бази, под български флаг и българско командване

В хода на разговорите между САЩ и Русия в Женева, очаквано руснаците предприеха стандартен маньовър - искай много повече, за да имаш шанс да получиш малкото, което действително искаш. В усилието си да предотврати интеграцията на Украйна към колективния Запад, руското ръководство поиска да има думата и за съдбата на България и Румъния - САЩ и НАТО да изтеглят своите военни сили, разположени в тях. С други думи - Кремъл поиска да хазяйничи в чужд дом. Казано метафорично, бидейки от другата страна на улицата, руснаците поискаха да се разпореждат стопаните на този чужд дом да не инсталират своя охранителна система СОТ. Тоест - да не пазят сигурността си, защото това не било приемливо за тях - опасаният с охранителни системи и въоръжен до зъби панелен блок отсреща.

Нищо изненадващо - т.нар. "велики" сили и в частност Русия са привикнали да се разпореждат с чужди съдби. За кремълската дипломация е пределно ясно, че подобни претенции ще бъдат отхвърлени. Но да оставим настрана съдържанието и последиците от разговорите в Женева. По-важно е какви реакции предизвика руската претенция у нас. Държавната първоначално прозвуча колебливо, но в последствие се доближи до верния тон.

Но в обществен план реакциите бяха главно по оста на "филите" и "фобите", а не от позицията на националното мислене. За русофилите българската позиция за военно-политическото позициониране на България традиционно се изчерпва с тезата "да не дразним руската мечка". Те приемат безкритично руската външна политика, а руските интереси приравняват на българските. Мразят НАТО, но величаят Варшавския договор. Обратно, русофобите безкритично приемат външната политика на Запада и автоматично свеждат българската външна политика до "йес", а когато е в дисонанс с трайни български национални интереси (като например по македонския въпрос), заемат страдалческа поза: "няма как, трябва да кажем "йес", много ни натискат).

Остър е дефицитът на национално мислене и в двете групи. А националното мислене по конкретния казус би трябвало поне в общи линии да звучи така: Дали и какви войски и военни бази да има в България; дали и в какви военно-политически съюзи да членува България, е решение, което се взема в София от легитимните български институции, излъчени по конституционен път, съобразно демократичния вот на българския народ. Не в Москва, не от Кремъл. Не в Женева на двустранни преговори между Вашингтон на Байдън и Москва на Путин.

България достатъчно е осакатявана от подялби на сфери на влияние между "великите" сили. Въобще, когато става дума за държавното достойнство и националния интерес на България, няма място за милозливи възклицания за "братята освободители", а още по-малко за дълбокомислени мъдрувания "ама, то така е било винаги, ние сме малка държава". Нито за безбгръбначие спрямо нашите съюзници от ЕС и НАТО.

На ниво фейсбук-геополитика, руските претенции от Женева съживиха два наратива. Първият е, че никой не бил питал българския народ за членството в НАТО, а вторият - че в България имало "американски военни бази", които не плащали наем. И двата наратива са част от по-общия възглед, който иска да разположи България политически и ценностно в евразийското, а не в европейското пространство. Но и двата нямат сериозна опора в българските политически и правни реалности. Първо, присъединяването на България към НАТО стана в условията на почти пълен политически и парламентарен консенсус.

Достатъчно е да се отворят стенограмите на 39-ото Народно събрание, което ратифицира Северноатлантическия договор на 18 март 2004 г., за да се припомни тържествената атмосфера и изявления на всички парламентарни партии (без изключение!), които гласуваха влизането в НАТО. Тържественост и воля, за която свидетелства дори факта, че президентът Георги Първанов (тогава емблема на лява България) след тържественото си слово подписа в самата пленарна зала на НС указа за обнародването на ратификацията, който излезе веднага в извънреден брой на "Държавен вестник". От 230 гласували, 226 бяха "за", а само 4 не се подчиниха на партийното решение на БСП и гласуваха "против" - внушително мнозинство. При това 39-ото НС беше избрано при 67% избирателна активност.

Всички тези партии, въпреки различията си, се бяха явили в изборите с едно основно обещание - интеграция в НАТО и ЕС, и огромното мнозинство от гражданите гласува подкрепа за този стратегически приоритет. На всички избори след това, включително и на тези от миналия ноември, мнозинството от избирателите гласува категорична подкрепа за пронатовски партии и президенти, а подкрепата за антинатовските винаги е била под 10%. Включително, парламентът, който одобри отново с почти пълно единодушие (155 "за", 20 "против") споразумението със САЩ за съвместно ползване на български военни бази, сключено от кабинета на БСП, НДСВ и ДПС.

Това са фактите, които безспорно свидетелстват за широк политически консенсус. Несъстоятелни са твърденията, които се чуват тук и там: ама, симпатизантите на БСП са "против", само върхушката им е "за".

Тази върхушка е избирана и преизбирана десетки пъти по партийни конгреси, национални и местни избори от същите тези членове и симпатизанти на БСП - те са давали и дават доверие, мандат и подкрепа точно за тази върхушка с точно тези приоритети. Не вярвам някой да ги е принуждавал с пистолет на челото - ако са били "против" НАТО, да са гласували за това. Ясно свидетелство, че антинатовските настроения (каквито без съмнение има, но понякога са користно хиперболизирани от „фобите“) са малцинствени, е и фактът, че за толкова години никой не прояви гражданска инициатива за национален референдум. Имаше цели 3 национални референдума, предизвикани с подписки от граждани. Но няма подписки по този въпрос. Защо тези, които смятат, че никой не ги бил питал за НАТО, не съберат подкрепа за такова допитване. Поне ще се преброят (или може би точно в това е проблемът).

Другият наратив - за базите. Трябва да се разбере най-сетне - у нас няма никакви "чужди бази". Нито американски, нито на НАТО. Двустранното споразумение между България и САЩ е публикувано, всеки може да се запознае с правния статут на тези бази - Безмер, Ново село, Граф Игнатиево и логистичният център в Айтос. Това са изцяло български бази, под български флаг и българско командване, които се ползват съвместно със САЩ. За разлика от наистина американските бази в Западна Европа и други региони. Инвестициите и модернизацията, направени от американците в тези бази, остават българска собственост. За разлика от другите, ние не плащаме нищо за присъствието на тези до 2500 американски войници, които гарантират и българската национална сигурност. Докато Германия плаща ежегодно по 1 милиард долара за американски бази на своя територия, Япония - 2 милиарда, Южна Корея - 800 млн. долара и пр.

Съгласно действащото споразумение съвместното ползване може да бъде прекратено с 1-годишно предизвестие. Всичко това е въпрос на политически консенсус в България и отношения с нашите съюзници.

Въобще, мислете като българи, а не като "фили" и "фоби".