От седем митрополити на Молдова през XV в. двама със сигурност са българи, а и останалите служат на старобългарски език

Дамян и Теоктист са начело на молдавската църква в продължение на близо четири десетилетия

От 1938 г. в нашия национален календар 29 октомври е Ден на бесарабските българи. Празникът е създаден по повод стотната годишнина на величествения храм „Преображение Господне“ (Светопреображенският събор) в Болград, осветен на същата дата през 1838 г. По онова време историко-географската област Бесарабия е в Руската империя, а днес е поделена между Украйна и Молдова. Два века бесарабските ни сънародници, заселили се в тези земи в резултат на руско-турските войни през XVIII-XIX в., са важен елемент на обществото в двете страни. Не бива да забравяме обаче и за българското присъствие и политическа власт на север от Дунав през Средновековието. Картината се променя през XIV в. с притока на романоезично население, слизащо от Карпатите. Относителната тежест на местните българи намалява, но това не означава тяхното изчезване в княжествата Влашко и Молдова. Българският език продължава да е официален, богослужебен и масово говорим, а държавната традиция в двете княжества е продължение на онази от средновековна България. Въпреки че не е достатъчно известна на широката публика, изначалната българска „природа“ на княжествата е изяснена в науката, вкл. в книгите на проф. Тодор Балкански, проф. Николай Овчаров, д-р Тервел Попов и др.

Княжество Молдова се появява на политическата карта през 1359 г. и обхваща източната част на съвременна Румъния (там са и старите столици Сучава и Яш) и територията на република Молдова. Българското присъствие по тези земи е отразено в летописите, както и с езикови и археологически свидетелства. Български „анклави“ са съществували по р. Сирет, при Пятра Нямц, Васлуй и на други места. Става дума за местно население, останало от вековете на българската власт при Асеневци, вкл. при цар Теодор Светослав (1300-1321). Пример за запазването на българско болярство е Стоян Прочелник – един от могъщите хора в Молдова през първата половина на XV в. В резултат на османската експанзия на север от Дунав търсят спасение нови български преселници, каквито в още по-големи мащаби има във Влашко. Силно е и българското културно и духовно влияние. Така например манастирът „Нямц“, един от най-големите в Молдова, е създаден през 1392 г. от търновските монаси Софроний, Пимен и Силван, като се превръща в своеобразно продължение на Търновската книжовна школа. Именно в „Нямц“ Григорий Цамблак пише „Житието на св. Йоан Нови Сучавски“, което се приема за първата творба на молдавската литература.

Очертаната картина се отразява и в живота на молдавската църква. Възможно е още митрополит Йеремия от края на XIV в. да е бил българин, поради което Константинополската патриаршия му поверява духовния надзор над „овдовялата“ със заточението на патриарх Евтимий Търновска патриаршия. Дали митрополит Макарий (1416 - след 1428 г.) е българин не знаем, но преди той е епископ в Солунско, където винаги е имало българско население. След него на митрополитския престол застава Дамян – една от значимите личности в княжеството през XV в. Той е ученик на константинополския /„вселенския“ патриарх Йосиф ІІ (1416-1439) – извънбрачният син на цар Иван Шишман, за когото разказахме в броя на „Труд“ от 21.12.2018 г. Проф. Иван Тютюнджиев обърна внимание на едно важно свидетелство, останало извън вниманието на учените. При един спор патриархът се скарва на Дамян и Игнатий, митрополитът на Търново, с думите: „Не сте ли вие от моята килия и моето семейство?!“ Така научаваме имената на още двама представители на фамилията Шишмановци, „клонка“ на Асеневци. Тези роднини и по-млади сподвижници на Йосиф са били негови послушници, а като патриарх той им поверява важните митрополитски катедри в Търново (доскоро престол на патриаршия!) и на Сучава (духовен център на една от малкото свободни православни държави), за които в онези времена българският произход е приеман ако не за задължителен, поне за препоръчителен.

Дамян е ръкоположен през 1437 г. и оглавява на молдавската делегация на знаменития Фераро-Флорентински събор (1438–1439), призван да обедини православната и католическата църкви. Съвременниците отбелязват участието му в дискусиите около т.нар. филиокве – спорът за естеството на Свети Дух, една от разделителните „червени линии“ между двете църкви. След подписването на църковната уния Дамян се завръща в Сучава и е лоялен към решенията от Флоренция до края на живота си (1447 г.). Според големия молдавски интелектуалец княз Димитрий Кантемир (XVIII в.) именно Дамян е първият митрополит на страната. В действителност Молдова има митрополит още от 1387 г., но твърдението на Кантемир отразява ролята на митрополита българин за укрепването и престижа на младата молдавска църква.

Още по-значима роля в политическия и духовен живот на средновековното княжество играе българинът Теоктист. Появата му на историческата сцена е отново по време на Фераро-Флорентинския събор. Той обаче не е от „партията“ на радетелите за единство с католическата църква, в която са патриарх Йосиф II и Дамян, а в онази на Марк Ефески, водачът на радикалната православна опозиция. В същност не е изключено и той да е от кръга на патриарх Йосиф, тъй като преди събора и в началото на неговите заседания Марк Ефески подкрепя идеята за уния, но е против прекомерните и безпринципни отстъпки пред Папството. Иначе казано, напълно е възможно Теоктист, независимо от едни или други различия, да е бил близък със своя сънародник митрополит Дамян – факт е, че след събора Теоктист също заминава за Молдова и става игумен на манастира „Нямц“, за чието влияние в страната вече стана дума.

След смъртта на Дамян начело на църквата застава Йоаким (1447-1453), който продължава униатската линия. Знае се, че е изпратен от Константинопол, а преди това е бил епископ на Ахтопол. Това означава, че и да е бил грък по произход, със сигурност е знаел български предвид народността на неговото паство в Странджа. След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. и гибелта на Византия униатската линия търпи фиаско, включително и в Молдова. Митрополит Йоаким е принуден да напусне, а мястото му е заето именно от Теоктист, чийто авторитет вече достатъчно силен. Предвид съдбата на Константинопол и отсъствието на патриарх в периода 1450-1454 г. духовният глава на Молдова е ръкоположен от печкия (сръбския) патриарх Никодим, а след 1454 г. промяната е призната от константинополския патриарх Генадий Схоларий.

Теоктист е митрополит на Сучава до смъртта си (18 ноември 1478 г.) и има забележителен принос за укрепването на църквата и държавата. Именно той коронясва най-изтъкнатия владетел на Молдова – Стефан III Велики (1457-1504),– и е негов духовен наставник, като го подкрепя в цялата му вътрешна и външна политика. И неслучайно молдавският господар го нарича „мой отец“ и дори „родител наш“! Както пише бесарабският българин проф. Николай Руссев, водещо име на днешната молдавска историческа наука, „… митрополит Теоктист заедно със Стефан Велики поема върху себе си огромна отговорност – да изведе Молдова на опустошения след падането на Византийската империя пиедестал на единственото православно царство…“ Митрополит Теоктист е канонизиран за светец, а гробът му е изграден по повеля на Стефан Велики в манастира „Путна“, един от шедьоврите на молдавската архитектура и изкуство. Там четвърт век по-късно е погребан и самият Стефан Велики, обявен също за светец от Румънската православна църква. След смъртта на Теоктист за митрополит е избран Георги, дотогава игумен на манастира „Нямц“.

Гробът на св. митрополит Теоктист I в манастира Путна, Румъния

Както стана дума в предишния „епизод“ от нашата поредица, под влияние на митрополит Теоктист, следвайки примера на българските царе, Стефан Велики е дарител и покровител на манастира „Зограф“ на Света гора. Нещо повече, дарява на българския манастир обителите „Киприана“ и „Добровец“ в Молдова, които са средища на българската духовност през вековете на османското владичество.