Българското влияние в руските земи е основополагащо, а негов източник са Плиска, Велики Преслав, Охрид и Търново

Първият духовен глава на Киев е българин

В нашата поредица и по-рано сме се спирали на видни българи, духовни водачи на други православни народи - например в „Труд“ от 21 декември 2018-а и 24 май 2019 г. Този път ще насочим вниманието на читателите към личности, олицетворяващи „българското културно излъчване“ (израз на известния философ на историята Арнълд Тойнби) в земите на средновековните руси - прадедите на днешните руси, украинци и белоруси.

Уви, повод за това ни дава и придобилата печална известност руска изложба в София отпреди седмица. Тя предизвиква както оправдано възмущение и огорчениено с абсурдното отсъствие дори и на името на България в създаването на „славянската култура“... Истината отдавна е доказана от световната наука, а българското влияние в руските земи е основополагащо. Негов източник са Плиска, Велики Преслав, Охрид и Търново, големите манастири, включително на Света гора Атонска. Фактор за това влияние е не само България, но и самата византийска църква.

Константинополска/Цариградска патриаршия, по традиция „Вселенска“, изпраща в руските земи хора от български произход предвид езиковата близост и традициите, възприети от България. В Киевска Рус и наследилите я княжества старобългарският език е официален и богослужебен, навлизат българските преводи на свещените книги, византийски хроники и други паметици на средновековната ни литература. Изключително важна е ролята на архиереите българи по произход. Нека припомним поне онези, които са ни известни:

Покръстването на Киевска Рус през 988-989 г. и до днес е обект на дискусии. За „официалната“ покръстителка е смятана Византия, но сред мисионерите, приобщили предците на средновековните руси към Христовата вяра, е имало много българи - както от окупираните през 971 г. от Византия източни български земи, така и от населението в границите на самата империя. Освен това е напълно възможно при покръстването на Киевска Рус наред с византийската да е действала и българска мисия. Така или иначе, първият духовен глава на Киев е българин! Според т. нар. Йоакимов летопис от XVII век, в който е предадена информация от по-стари книжовни паметници, от Цариград за духовен глава на русите е изпратен “... Михаил, мъж многоучен и богобоязлив, който беше българин, а с него четирима епископи и много попове, дякони и псалтове от славяните...“ Същевременно се твърди, че тогавашният български цар изпраща в Киев „учени свещеници и много книги...“ Става дума за Роман Симеон (978-997), синът на цар Петър и внук на Симеон Велики.

В руски паметници от XIII век се разказва, че самото покръстване е осъществено от Михаил и оглавяваната от него мисия. Изявеният духовник вероятно е произлизал от покорените през 971 г. от Византия източни български земи, откъдето поне отчасти са били и неговите помощници. Св. Михаил Българина, запомнен като проповедник и духовен наставник на новопокръстения народ, умира към 992 г., а по-късно неговите свети мощи са пренесени в новосъздадената Киево-Печорска лавра. Макар да е духовен глава на Киевска Рус едва три-четири години, името му остава в историческата памет, както поради личните му заслуги, така и заради пренесените в Киев български книги. Сред тях са и такива безценни паметници като двата „Симеонови сборники“, „Златоструй“, „Пчела“ и други ръкописи, трудовете на Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Презвитер Козма... Разбира се, и българските преводи на византийски хроники, богословски и литературни творби.

Както е известно, знаково име на средновековната руска църква и култура е Киприан, митрополит на Киев, Москва и „цяла Русия“ в периода 1376-1406 г. Роденият в Търново български монах, духовен събрат на св. патриарх Евтимий Търновски, осъществява на дело църковното единство на средновековните руски земи във време на политическа разпокъсаност и противоборство. Привърженик на исихасткото учение и реформаторските идеи на Евтимий, Киприан развива усилена книжовна и просветна дейност и оставя солидно творчество - житийни творби, църковна поезия, преводи от гръцки и т. н. В своето „Похвално слово за Киприан“ Григорий Цамблак се обръща към русите: „Нашето Отечество (България) го роди, а вам Бог го дари...“ Благодарение на Киприан словото на Евтимий Търновски, достига „... до Северния Океан...“ С личността на Киприан са свързани знакови имена на руската духовност и култура като св. Сергий Радонежки и гениалния художник Андрей Рубльов. Гробът на светеца българин се пази и днес в Успенския събор на московския Кремъл.

Да разкажем накратко за Григорий Цамблак е просто невъзможно. Творец на няколко литератури (българската, византийската, сръбската, молдовската, руската, украинската, литовската...), роденият отново в Търново събрат на Евтимий и Киприан заема митрополитската катедра в Киев за около пет години, но оставя солидно културно наследство. По повод неговата смърт (зимата на 1419-1420 г.) един руски книжовник е отбелязал: „... Григорий митрополит Цамблак (беше) родом българин, много книжен (образован), защото беше изучен на всякаква книжовна мъдрост още от детството си, и, като сътвори много писания, остави ги на нас...“

Един от духовните водачи на средновековните руси, който е почти непознат за нашата публика, е Исидор. Въпреки че е наричан и „грък“, в българските му корени няма съмнение. Може да се спори дали е родом от Солун или от Пелопонес, където и през онази епоха живеят потомците на някогашните езерци и милинги. Издигнат в йерархията от патриарха българин Йосиф II (1416-1439), извънбрачен син на цар Иван Шишман, Исидор е сред най-дейните участници в диалога между православната и католическата църква. Този изключително образован духовник оглавява руската делегация на Фераро-Флорентинския събор (1437-1439) и е един от водачите на „пролатинската партия“. Тази позиция му коства митрополитския трон в Москва, където унията среща съпротива, а впоследствие и пълно отрицание. Принуден да напусне Москва, Исидор се установява в Рим. Избран е за кардинал на католическата църква, а през 1458 г. - за титулярен „латински патриарх“ на Константинопол, какъвто е до смъртта си през 1463 г. Подобно на Киприан, Григорий Цамблак, Йосиф II и други свои съвременници, Исидор влага в идеята за съюз (уния) между двете църкви надеждите за християнско единство и спасение на балканските народи от иноверно владичество.

По стъпките на Исидор върви и Григорий II Българина, митрополит на Киев и Литва от 1448 до 1474 г. - отново личност, почти непозната на широката публика. Най-вероятно и той е от кръга на патриарх Йосиф. Григорий е пръв помощник на Исидор, а през 1458 г. е ръкоположен за митрополит на Киев и западните руски земи. През 1470 г. се отказва от унията, чието фиаско по същото време е факт. Неговата катедра от 1497 до 1501 г. се заема от загадъчния Йосиф Болгаринович, споменат за първи път през 1492 г., когато е архимандрит в Слуцкия манастир в Беларус. Без съмнение прозвището му е свързано с неговия български произход.

Българското влияние в средновековните руски земи далеч не се изчерпва само с ролята на посочените видни личности. През Средните векове между двете страни тече постоянен културен диалог, вкл. и след падането на България под османска власт. Нека завършим с думите на авторитетния френски учен проф. Роже Бернар „... България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи... И ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност. България не само е спасила великото дело на Кирил и Методий от пълно заличаване, но по своите земи е развила, обогатила и усъвършенствала това неоценимо наследство...“