Не се учудвам, че много наши сънародници не спазват указанията за самоизолация и карантина. Тази самонадеяност е заложена в етно-историческата ни памет. Още от времето на Крали Марко, а по-късно и от Байганьовското „Булгар! Булга-ар...!”, човекът по нашите земи се е чувствал Божи пратеник, единствен и неповторим, непобедим и вечен, смазващ врага, но и ближния си. Дори елементът на покорство в робската ни психика се е деформирал след Освобождението в максимата „Колкото по-лошо, толкова по-добре”, за да илюстрира този непукизъм. Не случайно много рядко в произведенията си нашите писатели намират за нужно да откроят у българския мъж елементи на галантност, на благороден жест към жената, майката или чужденеца. Един си остана Йовков – човеколюбецът...

Идва моментът да се смирим: днес арогантността и хейтърството в социалните мрежи, опитите за извличане на политически дивиденти от кризата не говорят за цивилизованост. С езика на омразата не се постига нищо, той е бумеранг, който убива създателя си.

С омерзение слушам Президента – уж обединител на нацията. Правителството прави и невъзможното да осигури нормалния ход на битието ни, да не спира производството във важни за оцеляването ни отрасли. Но твърдоглавият и подозрителен българин, обявил се за капацитет по всички въпроси в социалните мрежи, вместо да използва времето да се ограмоти чрез четене или класическа музика, продължава да търси задкулисие, „световна конспирация”, врага с невидимо лице... Някой щял да му отнеме свободите: да му забрани да си разходи кучето, да му попречи да избълва облаци дим чрез скапания си дизел или да се напие с приятели...

Нека не се превръщаме в нация от карикатури. Новата чума е тук. Животът днес се крепи на една кихавица до нас.