България до Бяло море в средата на XIV век

Българското население в района на Родопите и Беломорска Тракия през XIII-XIV в. е доминиращо

Момчил е роден в България като поданик на търновските царе

На 7 юли 1345 г. загива храбрият Момчил, историческа личност и легендарен юнак, чието име е увековечено в народната памет. Съвременниците ясно посочват, че Момчил е българин, но и дори и днес в чужди научни и пропагандни писания се лансира твърдението за неговото уж сръбско потекло. Византийският император Йоан Кантакузин категорично твърди: „...беше по потекло от мизите (българите)...“ Казва го човекът, който назначава Момчил за управител на собствените му „съплеменници“ в Родопите, години наред се сражава с него, най-накрая оплаква загиналия прочут воин пред стените на крепостта Перитеорион (Буруград, при дн. с. Амаксадес в Гърция)...

Наред с конкретните исторически събития през драматичния XIV век случаят с Момчил ни дава още един донякъде неочакван поглед към българските етнически и държавни предели. Ако по традиция свързваме мотива за „трите морета“ с владетели от ранга на Борис-Михаил, Симеон Велики, Самуил, Иван Асен ІІ, възможно ли е Българското царство да се е простирало „от море до море“ дори и в навечерието на своя залез? Колкото и необичайно да изглежда, това е исторически факт, който се свързва именно с Момчил и с „в Христа Бога благочестивия цар“ Иван Александър (1331-1371).

Момчил е роден в България като поданик на търновските царе. Издигането му в тогавашното общество го сближава с Ивайло и неговите съратници, за които си струва да разкажем някой друг път в нашата поредица. До около тридесетата си годишнина Момчил е „професионален“ разбойник нейде по българо-византийската граница. Преследван от българските власти, преди 1341 г. бяга във Византия и постъпва на служба като стратиот - през XIV век с това понятие се обозначават прониарите, които срещу поземлен имот служат във войската. Заедно с охраната на определен периметър от границата, Момчил не се отказва напълно от стария си занаят и често нахлува в българската държавна територия. Византийските му „колеги“ без особен резултат го съветват да изостави разбойничеството. Скоро в България на Момчил е наложена най-тежка присъда, а византийските власти поемат задължението да го арестуват и предадат. Търсейки спасение, дръзкият българин отива да търси късмета си в Сърбия. Крал Стефан Душан (1331-1355), независимо от приятелските си отношения с цар Иван Александър, приема беглеца, който вече е известен с военните си умения. Със своя гигантски ръст („...приличаше на минаре!“ - възкликва турският поет Енвери), военен опит и необуздана смелост Момчил е особено ценен за балканските владетели през размирния XIV век. Крепостта в Пирот е наричана „Момчилова“, което най-вероятно отразява легендите за славния юнак по цялата българска земя. Днес в Пирот това се използва за „сърбизирането“ на Момчил, но по онова време градът е в територията на Българското царство, да не говорим, че е с българско население...

През 1341 г. във Византия избухва гражданска война. Претендентът за престола Йоан Кантакузин търпи неуспех и се налага от Източна Тракия да бяга в Сърбия, търсейки помощ от Стефан Душан. Със или без разрешението на сръбския крал Момчил преминава на страната на византийския узурпатор. През 1343 г. Кантакузин назначава Момчил за управител на родния му край - областта Меропа (по течението на Арда до Чепеларската река), където са разположени крепостите Света Ирина и Подвис в района на Смолян. Под негова власт попада и Ксанти, превърнат в своеобразна столица на „малката България“ в Родопите и Беломорието. Решението на Кантакузин обаче не е необичайно - българското население в района на Мосинопол (Гюмюрджина/ дн. Комотини) и Беломорска Тракия през XIII-XIV век е доминиращо, поради което Византия често делегира местната административна и военна власт на първенци от неговата собствена среда. Показателен е случаят с Никола Мито от 1294 г. - местен болярин с титла „протосеваст на българите“, който е граждански и военен управител на Мосинопол и неговата област.

Момчил създава сериозни за времето си въоръжени сили. Отначало това са 300 конници и 5 хиляди пехотинци, но две години по-късно само конницата му е от 4 хиляди бойци! Той участва в походите на Кантакузин и турския му съюзник Умур паша от Айдън срещу цариградското правителство, при които се стига и до набези на територията на българската държава. През май 1344 г. регентството начело с императрица Анна Савойска, майка на малолетния Йоан V Палеолог, предлага на Момчил съюз, както и най-високата дворцова титла - „деспот“. Последното задължително изисква близко родство, което означава, че с Момчил е уговарян политически брак. Кантакузин на свой ред му обещава титлата „севастократор“... Лавирайки между цариградското правителство и Кантакузин, Момчил става практически независим, завладявайки земи, принадлежащи и на двата лагера във византийската гражданска война.

Ориентацията на Момчил съвпада с онази на Иван Александър, което надали е случайно. Българският цар е противник на Кантакузин и още през 1341 и 1342 г. се опитва да превземе Одрин, а по-късно и Димотика - основната база на узурпатора. През юни 1344 г. българският цар навлиза в областта Мора (по река Арда, в дн. Кърджалийска област) и завладява Перперикон. При проучванията на проф. Николай Овчаров бяха открити доказателства за включването на средновековния град в живота на Българското царство. След известно време Кантакузин с помощта Умур си връща крепостта. Независимо от това, между земите на Иван Александър и онези на Момчил има достатъчно здрава териториална връзка.

Няма да преразказваме „историята“ на Момчил, анализирана от акад. Васил Гюзелев и други автори. Нека обърнем внимание на стратегията, следвана от него през 1344-1345 г. Действията на родопския господар срещу ромеи и турци се отдават на решимостта му да защитава своите земи и живеещото в тях българско население - представа, която е вярна само отчасти... Промяната в поведението на Момчил явно има връзка с политиката на цар Иван Александър, като вероятно е била договорена и обща стратегия за защита от презморските „варвари“. Както знаем, при една от своите акции родопският господар успява да опожари част от турската флота при Авдира на Бяло море. „Непобедимият и изкусен във войната“ Момчил, човекът, "...когото храбростта не напускала никога...“, загива на 7 юли 1345 г. в бой с турците на Умур паша и ромеите на Кантакузин. Надмощието на противника и измяната на ромейските жители на Перитеорион обричат на гибел смелия българин и неговата войска. Когато разказва за гибелта на Момчил, Кантакузин съобщава, че на съпругата му е позволено да се завърне "... в Мизия със своите богатства...“ Към нея императорът проявява по-специално внимание като към чужда високопоставена поданица.

„Мизия“ у Кантакузин, подобно на повечето византийски историци, съответства на държавата България със столица Търново, а не просто на българските земи в етнически план. Макар Родопите по собственото му признание да са населени с българи, за него те не са „Мизия“, а част от Византия. Съпругата на Момчил е не просто българка (от Родопите, Беломорска Тракия или Македония), а от държавата България. Самият факт, че няма данни Момчил да е имал деца, показва, че между брака и смъртта му е изтекло сравнително малко време - т.е. въпросната женитба е била през 1344-1345 г. Очевидно става въпрос за политически брак на родопския господар със „знатна дама“ от Търново. Така, отхвърляйки предложенията на Анна Савойска и Кантакузин, Момчил приема онези на цар Иван Александър. Със сигурност е получил и висока титла, за която обаче нямаме никакви данни.

Привличайки Момчил, Иван Александър, макар и в по-особена форма, разпростира българските предели до Бяло море! Колкото и да е куриозно, партньор на българския цар става бивш „разбойник“, с произнесена по-рано присъда от същия Иван Александър... От друга страна, и двамата владетели - на „официалната“, все още голяма българска държава, и на „малката България“ в Родопите и Беломорието, проявяват зрелост. Ако от днешна гледна точка съюзяването им изглежда ефимерно, дали през 40-те години на ХІV век е било така? За съжаление, на това интересно българско обединение не e съдено да просъществува в размирните условия на балканския XIV век.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи