Ако искаме печалбите на минните компании да останат у нас, защо им пречим да ги инвестират в проучвания и развитието на проекти тук?

Под натиска на група „полезни идиоти“, държавата сама не пожела челопешката руда

Челопеч е общината с най-висока средна заплата в България

Във връзка с възобновените медийни публикации за „ограбването“ на „несметните“ златни залежи на България от чуждите колонизатори, обръщам внимание на някои прости и проверими факти.

Златото е изключително рядък метал: Всичкото добито в човешката история злато (171 хиляди тона) се събира в куб със страна 20 метра. Средното тегло на същия куб скална маса в земната кора е 21 хиляди тона, сред които се крият средно само 83 г. злато. Намирането на високи концентрации и извличането им съвсем не е детска игра.

България е незначителен играч в добива на злато в световен план: Докато тук ежегодно се добиват златосъдържащи руди със средно около 10 тона метален еквивалент, в света се добиват около 3300 тона годишно.

България не е Елдорадо: Въпреки че тук се добива злато от дълбока древност, страната ни не притежава световно значими геоложки запаси на злато. Нямаме нито територията, нито геоложките условия за това. Също като в горния показател, забележими сме само на ниво Европа.

Добивът на злато не е проста работа. Неслучайно, нито една от най-големите златодобивни компании в света не е държавна. Това е изключително сложен, рисков и капиталоемък бизнес - хвърляш милиони в продължение на десетки години, преди да можеш да изкараш един лев от земята (ако изобщо изкараш нещо!). Неслучaйно, държавата винаги и навсякъде системно се проваля в него.

В България оперира една единствена международна златодобивна компания - Dundee Precious Metals (Дънди). Тя съвсем не е толкова гигантска, колкото ни се иска - с нейните 200,000 унции през 2018 г. Дънди е безкрайно далеч от списъка на най-големите, които вадят милиони унции. Фактът, че е листвана на борсата в Торонто означава, че собствеността и финансовите u отчети са напълно прозрачни, а отскоро и Европейската банка за възстановяване и развитие притежава 10% дял в компанията.

Мина Челопеч съществува от далечната 1954 г. и захранва държавния резерв и съответно плащанията на социалистическа България към СССР. През 1990 г. правителството забранява преработката на нейния концентрат в страната (МДК Пирдоп), заради голямото замърсяване с арсен (което тогава е факт). Това реално я обрича на затваряне, защото мината остава без реализация на продукцията си.

Не Дънди, а ирландската минна компания Наван концесионира съсипаната от държавата мина Челопеч през 1999 г. При цена на златото $220-300/унция Наван не издържа и фалира. Медта, другият важен метал в челопешкия концентрат, който в определени моменти дава до 50% от стойността му, също е изключително евтина в този период.

Дънди купува фалиралата за пореден път мина Челопеч на 30.09.2003 г. в рамките на международен конкурс, проведен от Дойче Банк (на която мината тогава дължи 180 милиона долара), при цена на златото от $385/унция и подписва нов концесионен договор. При това състояние на мината и тези цени на златото и медта концесионната такса няма как да е висока - никой не би могъл да оцелее, камо ли да инвестира в проучвания и модернизация на старата мина. Между другото, наредбата е такава, че всички минни компании у нас дължат концесионна такса върху стойността на добитата руда, независимо дали са на печалба или не. Тоест, рискът в този бизнес изцяло е изнесен от държавата върху концесионера!

Преди да купи мина Челопеч, Дънди е типичен инвестиционен фонд (съществува много отдавна), който търгува с акции на минни компании, основно в златодобива. Придобиването на мина Челопеч ги прави минна компания - започват реално да управляват мина и тя наистина е най-ценният им актив. За да я изправи на крака, Дънди наема опитни специалисти от Канада, Австралия, САЩ - допреди десетина години целият им ръководен персонал беше от чужденци, които буквално научиха българите как да правят добив на световно ниво. Днес няма нито един директор-чужденец. Всъщност, доста българи станаха директори на корпоративно ниво в Торонто.

Първоначалните планове на Дънди включваха преработка на рудата и производство на злато, сребро и мед на място чрез най-модерната хидрометалургична технология, тоест без високотемпературни процеси и без замърсяване на въздуха. Проектът предвиждаше и 25% дял на държавата в предприятието (чрез Сребърния фонд). Под натиска на група „полезни идиоти“, българската държава сама не пожела челопешката руда да се преработва отново у нас и съответно държавата да получава 25% от крайния продукт. Това принуди Дънди да купи металургичен комбинат в Намибия, където да преработва концентрата. По-лошото обаче е, че неизбежното изчерпване на находище Челопеч един ден ще доведе до икономически срив в региона. Ако там имаше изградено хидрометалургично предприятие, то можеше да остане да работи, да внася руди (както Аурубис, която внася 70% от суровините си) и да осигури устойчиво бъдеще за региона. Да, ама не!
В периода преди 2005 г. цените на акциите на Дънди и златото са относително стабилни и ниски. След това цената на златото започва да се покачва (медта също). Днес цената на златото е много висока, акциите на Дънди също са много скъпи (стойността им се удвои от март насам), но пазарната им капитализация е само 1.64 милиарда канадски долара ($1.2 милиарда). В началото на 2016 г., когато цената на златото падна почти до $1000/унция, пазарната им капитализация е била около $150 милиона. Наистина ли мислите, че борсовата цена на една компания, която „ограбва по няколко милиарда годишно“ би била толкова ниска и би се изменяла толкова силно?

Концесионната такса, която Дънди плаща на България, е около 1.5% от стойността на металите в рудата и възлиза на около 11-12 милиона лева годишно, половината от които остават на местно ниво. Това обаче е най-малката полза от присъствието им. Инвестициите им дотук са почти 1 милиард лева. Оперативните разходи за добива са около 50% от приходите (при високи цени на златото и медта) и включват непрекъснати проучвания за нови запаси, данъци, такси, осигуровки на 1350 служители със средна заплата над 2500 лв., плащания към стотици контрактори и развитие на общини, където „Дънди е държавата!“, тоест допринася за всичко от пътищата до здравеопазването. В дълбоката провинция това са страшно високи доходи - Челопеч е общината с най-висока средна заплата в България.

Днес мина Челопеч е сред най-съвременните рудници в света, пионер в дигитализацията, основен партньор на хай-тех индустрията в един много традиционен бранш.

Най-хубавото е, че с натрупаните печалби Дънди изградиха мината в Крумовград, тоест парите не излетяха към Канада, а бяха инвестирани в България, където възродиха поредната западнала община. Дано проучванията им в другите райони на страната да се окажат успешни, за да може този процес да продължи.

Забелязал съм, че българинът масово смята, че едновременно: „политиците във властта ни крадат“; „чуждите капиталисти ограбват несметните ни богатства“; и „в България не трябва да има нови мини“. В тази връзка си задайте три прости въпроса:

Защо нито една голяма международна компания не желае да проучва и добива тук?

Защо смятаме, че е по-добре държавата да получава висока концесионна такса (при положение, че ще попадне в ръцете на крадливата власт), а не парите да останат в ръцете на тези, които реално ги изработват, за повече инвестиции, заплати и развитие на изостанали региони?

Ако искаме печалбите на минните компании да останат у нас, защо им пречим да ги инвестират в проучвания и развитието на проекти тук?