На 92-годишна възраст ни напусна великият писател

Сравняват го с Джойс, Томас Ман и Никос Казандзакис

Великият български писател и общественик академик Антон Дончев почина на 92-годишна възраст след боледуване на сърцето. Авторът на “Време разделно” е прекарал последните си дни в реанимацията на ВМА. Неотлъчно до него са били съпругата му и лекарският екип. В последната година-две акад. Дончев продължаваше работата по последния си роман, посветен на Вълчан Войвода.

Книгите на Антон Дончев са не само принос към българското самосъзнание, но са записани със златни букви в световното културно наследство. Антон Дончев е наричан живият класик на българската литература. Чуждестранни критици казват за него, че е достоен за Нобелова награда. Сравняват го с Джойс, Томас Ман и Никос Казандзакис, а романът му “Време разделно” - с епоса за крал Артур и “Песента на Роланд”.

Писателят се ражда през 1930 г. в Бургас, но няма спомен за роден дом, защото родителите му са пощенски служители и постоянно се местят от град в град. “Стълбовете в моя живот са моите родители, моята баба, която ме е отгледала, цялото ми семейство - видял съм такава любов и липса на корист, че за цял живот съм съхранил светлината им. Те са моят олтар”, казва Дончев десетилетия по-късно в свое интервю за “Труд”.

След пенсионирането на баща му семейството се установява във Велико Търново. Там Антон завършва гимназия, а после - и право в Софийския университет. Пред него се очертава кариера на великотърновски съдия, но той избира да се посвети на писането.

Първите си опити в литературата прави още на 12 години с научнофантастична повест. На 25 публикува първата си книга в съавторство. Едва когато е на 31, излиза първата му самостоятелна творба - романът “Сказание за времето на Самуила”.

Пътят на книгата не е лек - тя е отхвърлена от издателите като “художествено несъстоятелна” и “поради липса на литературни качества”. Минават почти три години, докато е отпечатана. Когато излиза, авторът получава наградата за най-добър роман на годината на Съюза на българските писатели.

През 1963 г. Антон Дончев издава “Време разделно”. Тази книга се ражда само за 41 дни, твърди авторът, но зад самото написване се крият дълги години проучване на документи и исторически факти, срещи с хора и пътувания в Родопите. Книгата има над милионен тираж и е преведена на повече от 30 езика. Получава възторжени отзиви от световни критици. И тъкмо тук се проявява българският гений - геният на завистта.

Когато продуцентът Карло Понти проявява интерес да екранизира “Време разделно” и започва да се говори за голяма международна продукция, се събужда тихата съпротива на родните кинаджии. Проектът от 1966 г., на който трябва да е режисьор Дейвид Лин, току що заснел “Доктор Живаго”, и с участието на Лорънс Оливие, Антъни Куин и София Лорен, е спрян от наша страна.

През 1968 г. шефът на “Парамаунт” Дино де Луренсис идва в София заради “Време разделно”. Преди това е написал писмо до Тодор Живков с молба да разреши да направят филм. Отговор няма. По-късно Антон Дончев научава лично от Тодор Живков, че огромната съпротива идва не толкова от ЦК на БКП, колкото от българските кинематографисти. Романът е екранизиран през 1987 г. от режисьора Людмил Стайков.

След публикуването на “Време разделно” Антон Дончев работи повече от 20 години с киното и телевизията. Българската кинематография и Българската телевизия подписват договори за филми по негови сценарии с италианската телевизия RAI, с френската FR3, с немската CDF и с десетки продуценти. Авторът пише сценарии със сценаристи и режисьори, които работят в студиата на Берлускони. Нито една от темите обаче не се реализира, нито един сценарий, написан самостоятелно или в съавторство за световни кинопродукции, не се филмира.

И Кинематографията, и Държавна сигурност не допускат чужденци до българското кино. Те провалят и сътрудничеството на Дончев с американския му издател. През 1968 г. Генералният секретар на Обединените нации У Тан кани писателя на вечеря в Ню Йорк. Авторът не получава поканата. Същата година Ървинг Стоун номинира романа “Време разделно” за наградата “Най-добър исторически роман, издаден в САЩ”. Със специално решение на журито романът е допуснат до конкурса, защото наградата се дава само на американски автори. Съюзът на българските писатели скрива поканата и авторът е принуден да откаже пътуването в Ню Йорк, “защото е зает в Европа”. Това довежда до разрив с американския му издател. Незнайно кой проваля отиването на автора в Лондон, за да присъства на премиерата на “Време разделно”. Тази безименна съпротива не отчайва твореца, само забавя следващите му романи. Но те се раждат въпреки всичко. Върху “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” писателят работи повече от 20 години - от 1968 до 1992-ра. През 1998 г. издава “Странният рицар на свещената книга”, за който получава литературната награда “Балканика”. През 2008 г. излиза романът “Трите живота на Кракра”, върху който писателят работи 4 години в Бачковския манастир, живеейки като монах. Следват “Легенди за двете съкровища” (2015) и “Сянката на Александър Велики” (2016).

Антон Дончев е носител на най-високи български отличия. През 2001 г. е удостоен с орден “Стара планина”, първа степен. През 2010 г. получава орден “Св. св. Кирил и Методий - Огърлие. Носител е на държавна награда “Паисий Хилендарски” (2014), Голямата награда за литература на Софийския университет (2004), Националната литературна награда “Йордан Йовков” (2005), наградата за балканска литература “Балканика” (1999). От 2003 г. е академик на БАН.

Из последното интервю на писателя за “Труд”: За съжаление и днес времето е разделно

Преди 30 години се чуваше гласът на писателите

Вежди Рашидов извая портрет на писателя в навечерието на неговата 90-годишнина.

За съжаление днес откровено мога да кажа, че времето е разделно, казва акад. Антон Дончев в последното си интервю за “Труд” навръх 90-тия си рожден ден. Думите му звучат много актуални и днес:

“Не съм го очаквал, трудно ми е да изразя натъжен ли съм, стреснат ли съм от това, което се случва на улицата. За трети път трябва да преживея една категорична и отчасти трагична промяна в живота на българите: първата беше 9 септември 1944, втората беше 10 ноември 1989, а сега трябва да си признаем, че ни очаква огромна промяна. Ако първите две бяха предизвикани от външни намеси и световни тенденции, сега политическият трус като че ли си е наша, чисто българска работа, независимо от влиянията на външния свят. България е един залив в световния океан и естествено нивото на водата в залива се влияе от световните бури. При нас приливът е много по-висок и понякога страшен. У нас се развива нещо, което не е прилив, а потоп. В тази ситуация позицията на интелектуалците, на писателите е много особена и не се влияе от идеологически или теоретични постановки. Положението на писателите се различава от това, което беше преди 30 години. Тогава гласът ни се чуваше, мнението ни тежеше. Съвсем различно е положението ни и спрямо статута на твореца в Европа.”

Търси отговори за историческата ни съдба

До последно работи по нов роман за Вълчан Войвода

Опит да надникнем в паметта на българския народ

На 90 години академик Антон Дончев започна работата по новия си роман “Вълчан Войвода и съкровището на Лизимах”. Избира да го посвети именно на Вълчан Войвода, защото е убеден, че той е изключителна личност в нашата история. Част от действието се развива по време на Руско-турската война (1828 - 1829 г.). Авторът търси отговори за историческата ни съдба, какво изтърпяват българите и какво получават. За работата по романа той намира вдъхновение и уединение във великотърновското село Раювци.

“В Раювци съм дошъл, за да напиша една нова книга и намерих това, което ми трябваше - близък допир до нашата невероятна българска природа, разговори с умни и добри хора и едно спокойствие”, казва академикът в свое интервю за “Борба” миналата есен.

За своя нов роман Дончев казва: „ Книгата е опит да надникнем по-дълбоко в паметта на нашия народ, да си припомним богатства, които са незаменими (...) Нашият народ е успял да отдели от огромната съкровищница на човечеството няколко шепи богатства, които ще изчезнат с нас, ако ние си отидем. Те са част от световното богатство, те не са само наши и ние сме останали известно време, за да ги запазим. Слушам песните, гледам шевиците, разговарям с хората, припомням си историята какво е преживяла.”.

Румен Радев, президент на България: Отстояваше духовните устои на българщината

Отечеството ни се разделя със светла личност, чийто поетичен свят е пример за постоянство в отстояването на духовните устои на българщината. Личните ни срещи и оказаното ми доверие от негова страна ще бъдат вдъхновяващ аргумент да продължа да защитавам достойнството на България.

Илияна Йотова, вицепрезидент на България: Имаме дълг пред паметта му

Да продължим диалога и философския размисъл за разделното време - дали ще можем да преодолеем разделението помежду ни и в душите ни, или това ще остане само блян. Това е нашият дълг пред паметта на акад. Антон Дончев. Загубихме мъдреца, който не спираше да буди нашето съзнание и да държи тила ни изправен под тежкия натиск на действителността. Сбогом! Поклон!

Иван Гешев, главен прокурор: Един от последните народни будители

Изразявам най-искрените си съболезнования към близките на починалия писател и мой приятел, един от последните ни народни будители - акад. Антон Дончев. Поклон пред паметта му! 

Валери Тодоров, журналист, бивш генерален директор на БНР: Апостол на словото и духа

Отиде си един голям човек, един голям българин, Апостол на словото и духа - писателят акад. Антон Дончев. Няколко пъти отлагахме срещата си - той пожела да ми разкаже повече за себе си, за успехите, разочарованията, надеждите. Това вече няма как да се случи. В този живот има невъзвратими неща. Вероятно всички ние сме загубили от този неосъществен разказ, от човешкият дух и знание, което той можеше да ни даде. Поклон, Антоне! Ти вече няма как да съжаляваш. Можем да съжаляваме само ние. Оставаме с твоите книги, филми, думи и дух. Нетленното ще надживее и нас. Ти си част от българската история и българския дух. За всичко, което си дал, огромен поклон!