Вековните гори на Лудогорието играят важна роля в нашата история - от времето на владетелите в Плиска до четите на Панайот Хитов и Таньо Стоянов

Въпреки хищническата сеч, и днес един от ареалите на оцелели до наши дни многовековни дървета в България е именно Лудогорието

В нашата поредица в “Труд” (30.08. 2019 г.) сме се спирали на “Великата Българска гора” Гранитският дъб - ням свидетел на миналото Анализи 10:00 30.08.2019 , изумявала преминаващите по т. нар. Военен римски път (Белград - Ниш - София - Пловдив - Одрин - Цариград) търговци, пътешественици, дипломати, цели кръстоносни армии...

Нека обърнем поглед към някога огромните лесове в източните български земи, оставаща в историята като “Лудата гора”. Според географските справочници Лудогорието е плато в източната част на Дунавската равнина с площ от около 2638 кв. км. Северна граница е линията от Тутракан до долното течение на Суха река, западна са долините на Бели Лом и Топчийска река, източната достига Франгенското плато в района на Варна. Условната южна граница се простира от Разградските и Самуиловските възвишения до Бресташка река от басейна на Суха река. В пределите на областта влизат Разград, Исперих, Кубрат, Завет, Дулово, Главиница, Каолиново, Плиска, Вълчидол... На североизток - изток “лудата гора” се прелива в Добруджа, а до XVIII в. се е сливала с горите по Стара планина. Нещо повече, на север е “прехвърляла” Дунава, свидетелство за което е името на окръг Телеорман в днешна Румъния.

“Лудогорие” е превод на османо-турското “Делиорман”, но името е много по-старо. Според Йоан Кинам, секретар на Мануил I Комнин, през 1148 г. императорът през Лудогорието и Добруджа потегля срещу куманите. Ромеите преминават Дунава, достигайки „... до планината Тели-ормон...”, както куманите са наричали гористите склонове на Източните Карпати. Името се “придвижва” на юг с куманската миграция в българските земи в средата на XIII в.

Както разказва през 1595 г. дубровнишкият търговец Павел Джорджич, „... след Добруджа е областта Делиорман, много обширна и наречена така поради големите гори и изобилната растителност... В Делиормана се намират градовете Шумен, Преслав, Разград, Червен, Русе, Силистра, в по-голямата си част населени с християни...” Подобни данни дават Евлия Челеби и Хаджи Калфа през следващото столетие. През 1781 г. арменецът Ованес Товмаджиян говори за два и дори три (!) Делиормана: „... гъстите гори, наречени Делиорман” в Одринско, други „... много гъсти и обширни гори, наречени със същото име...” от Айтос към Провадия, най-накрая „... истинският Делиорман, пълен с диви зверове...” През 1789-1800 г. други двама арменски пътешественици пишат, че най-впечатляващ е онзи „... Дели Орман, който е област край Шумен, носеща името си от гората, заемаща огромна, равна площ и е гъста. Дърветата са толкова клонести и сенчести, че слънчевите лъчи едва проникват през тях...” 

Безогледната сеч на горите в цяла Европа започва през късното Средновековие, а през XV-XVIII в. е унищожена около една трета от общата площ на българските гори. Причините са много, сред които доминира т. нар. Малък ледников период от XVI докъм средата на XIX в. Неговите “пикове” са около 1650, 1770 и 1850 г., а трайното падане на температурите се е дължало на намалената слънчевата активност (нейният минимум е през 1645-1715 г.), забавянето на течението Гълфстрийм, серия вулканични изригвания в различни точки на планетата. Необичайните студове, хладните дъждовни лета и лошата реколта водят до гладни години... Стига се до периодични замръзвания на Темза, Сена, Дунав, дори на Босфора (1622 г.). Стига се до по-дълъг “отоплителен сезон”, за което трябват огромни количества дърва и дървени въглища, използвани в османската столица и другите големи градове. Масовото изсичане на горите е резултат и от стопанска дейност във връзка със снабдяването с продоволствие на огромната османска армия. Овцевъдството достига невиждани размери, но за него трябват все повече пасища за сметка на горите. Същото важи и за доставките на зърно, което налага увеличаването на обработваемата земя.

Унищожаването на старите гори продължава с нова сила през XIX в., когато дърводобивът и овцевъдството достигат още по-големи мащаби. През 1884 г. чехът Йозеф Якуб Тоужински прави своеобразно обобщение: “Да видиш дърво е едва ли не цяло събитие... На много часове път от Русчук огромното пространство между Дунав и (Русенски) Лом представлява повече сушави пасища, обрасли с жалка тревица и трънак... Лесовъдството е един от най-болезнените проблеми на младото българско княжество... Турците в продължение на векове са изкоренявали и унищожавали горите. Те ги секли и опожарявали не само от стопански съображения, но и по политически причини. Горите били естествено убежище и твърдина за християнското население, в горите българите можели да се укриват от турците и да подготвят борбата си срещу тях.

Затова турците систематично унищожавали тези убежища и укрепления за българите. Така се стигнало до сегашното състояние - горите в цели области са изчезнали почти напълно. А и там, където ги има, в планините, те са в окаяно състояние, изоставени и жертва на безстопанствено, грабителско изсичане, което се е извършвало до неотдавна, а се върши и сега...” На свой ред през 1889 г. Ян Вагнер пише, че „... само на по-непристъпните места се е запазил по някой дъб или бук великан, нямо свидетелство за могъществото на отдавна повалените си събратя. Най-много гори унищожили турските власти. Дори един хайдутин да се скриел в гората, преследващите го заптиета я запалвали /.../ Много щети нанасят на горите и безбройните въглищари /.../ и огромните стада кози и овце, унищожаващи всяка издънка...” Показателни за печалното състояние на някогашните гори са снимките във фотоалбума на Г. Илиев и Ил. Йорданов “Дели-Ормана в картини”, издаден в Кеманлар (Исперих) през 1931 г.

Нека хвърлим поглед останалото от “лудата гора” в наши дни. Въпреки хищническата сеч, продължила векове, и днес един от големите ареали на оцелели многовековни дървета у нас е Лудогорието. В случая имаме предвид само такива над двеста години. Към 2014 г. в община Исперих са регистирани шест представители на вида зимен дъб на повече от 850 (!) години всяко и още толкова от вида летен дъб на повече от 500-550 годишна възраст. Сходна е картината и в общините Завет, Самуил, Кубрат, Лозница...

През античността и Средновековието делиорманските гори са пълни с дивеч - благороден елен, сърна, глиган, мечка, вълк и т. н., но и тур (диво говедо), бобър, рис и други изчезнали видове. Зубърът, някога силно разпространен, в най-ново време е възстановен в резервата “Воден” близо до Разград. До около II в. сл. Хр., според някои известия и по-късно, се е срещал и евразийският лъв - именно такъв е “царят на животните”, изобразен на барелефа с Мадарския конник.

Идвайки на юг от Дунав, Аспаруховите българи се заселват в земи с вековни гори. Тази “подробност” поставя под съмнение тезата за техния едва ли не “стопроцентов” номадизъм. Археологическите проучвания разкриха “дървената Плиска” - етап от архитектурната история на първата българска столица преди изграждането на нейните крепостни стени и сгради от камък през IX в. През 765 г. кан Токт (името му е изписвано като “Токту”, което е погрешно) търси спасение от своите противници в „... горите край Дунава...” Непроходимите лесове “участват” и в разгрома на император Никифор I Геник от кан Крум през 811 г. Могат да бъдат дадени и още примери. Нека все пак отбележим, че горите на Делиормана са основата на маршрута на четите на Панайот Хитов през 1867-а и Таньо Стоянов през 1876 г. от Дунав към Стара планина.

Съдбата на Лудогорието, а и на цялото горско богатство, ни провокира да се замислим за екологията, както и за драстично нарушената хармония между човека и дивата природа. Надали е реалистично да вярваме, че “Лудата гора” може да бъде възкресена в някогашния си вид... И все пак, време е “стопанското” отношение да отстъпи пред грижата за опазването и възстановяването на нашите гори - в името на собствения ни живот и онзи на бъдещите поколения българи.