Преди тридесет години на 15 януари България призна първа в света независимостта на Република Македония

Ключови държави направиха същото след „ходатайството“ на София

Съобщение от Министерския съвет уточни, че визитата на премиера Кирил Петков в Скопие на 18 януари ще бъде свързана с отбелязването на три десетилетия от признаването от страна на България на суверенитета и независимостта на Република Македония. Добре, че се сетиха да го кажат, макар че остана впечатлението, че юбилеят от признаването е някак си пришит към основната цел на посещението на премиера ни там. Защото, ако се прави някакво общо отбелязване, то логично би било то да се случи на датата 15 януари, събота. Но Петков отива на 18, три дни по-късно. Значи, нещо не е наред.

А то се крие във факта, че няма никаква сигурност, че на 15 януари Северна Македония ще има гласувано в парламента правителство с премиер Димитър Ковачевски. Конституционният срок от 20 дни от връчването на мандата изтича в понеделник, 17 януари, когато се очаква Събранието да гласува новия кабинет и новия премиер. Ако това е вярно, на 15 януари няма да има кой да посрещне българския гост.

До този момент няма сигнали от Скопие за предсрочно внасяне на състава на правителството и на неговата програма в законодателния орган. Засега мнозинство от над 60 депутатски гласа е осигурено, казват край Вардар, но това очевидно ще бъде с цената на повече присъствие на представители на партиите на албанците в кабинета. А това означава да има повече време за уточняване и натъкмяване на министерските постове, което си е времеядна и главоболна работа. Да се надяваме все пак, че когато Петков слезе от самолета на летището в Скопие, там ще го посрещне Димитър Ковачески, новият, единадесети подред премиер на суверенната и независима Република Северна Македония, която България призна първа в света.

Събитието си заслужава да бъде отбелязано, при това – заедно! Даже това би било по-важно за домакините на премиера Петков в Скопие, отколкото за нас. Макар че вземането на решение за признаването на Република Македония на 15 януари 1992 г. не беше лесно и за България. У нас тогава управляваше първото правителство на СДС начело с премиера Филип Димитров, а президент бе Желю Желев. Но ситуацията наоколо бе такава, че в крайна сметка решението бе взето, а времето показа, че е било правилно.

Да, три десетилетия след онази дата у нас все още има хора, които смятат, че по такъв начин българската кауза в Македония е била предадена. Но на мен ми се струва, че това недоволство, доколкото го има, се дължи повече на неудовлетвореността от това, че пробивът в отношенията ни с новата държава не бе „валоризиран“ в достатъчна степен и не бе превърнат в устойчива тенденция и поведение. Но и за това си има причини.

Всъщност българското решение за признаването на Република Македония не дойде на празно място и не бе изолирано от текущите събития на Балканите и в Европа. Бе започнал разпадът на Титова Югославия, който по-късно се превърна в жертвена клада за хиляди хора. От Атина и Белград идваха предложения за тройна среща между Константинос Мицотакис, Слободан Милошевич и Желю Желев за бъдещето на Македония с намек за нейната подялба. Да, да, Мицотакис, бащата на днешния премиер на Гърция. В Солун Андонис Самарас свикваше милионни протестни митинги против младата държава, получила с референдум своята независимост на 8 септември 1991 г.

Брюксел вече бе определил комисия начело с френския конституционалист професор Робер Бадентер да определи дали новите държави, родили се при разпада на СФРЮ, изпълняват условията да бъдат признати от международната общност. Когато комисията каза „да“ за четири от тях – Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина и Република Македония, нямаше правна и политическа пречка София да каже, че ги признава. И на първо място, разбира се, Република Македония. Впрочем професор Бадентер остана вписан в историята на новата държава с още една важна професионална намеса. През лятото на 2001 г. той помогна за изработването на Охридския мирен договор за прекратяване на въоръжения конфликт, особено в частта, която се отнася до колективните права на етническите общности в държавата. Според правилото, наречено после на своя автор „Бадентер“, при гласуването в парламента на страната на закон, който се отнася до културната идентичност на някоя от етническите общности, освен мнозинство от депутатите той трябва да бъде подкрепен и от „малкото мнозинство“ на пратениците от същата етническа общност. Не е никаква тайна, че от това изискване се ползва главно, да не кажа – единствено, албанската общност в страната, която редовно вкарва в парламента около двадесет депутати от различните партии. В последния състав те даже бяха достигнали 32 човека. Това правило бе записано и в Конституцията на Република Македония и действа ефективно и до днес. За приноса си в изграждането на държавата професор Бадентер бе отличен с едно от най-високите отличия на републиката.

Българското признаване на новата държава, при това с нейното конституционно име Република Македония, откри пътя към активното й участие в международния живот. На следващата година, през април 1993 г., тя стана 191-и член на ООН. Вярно, под натиска на Гърция, там тя получи названието Бивша югославска република Македония. И така, до договора от Преспа от юни 2018 г., когато името й бе променено на Република Северна Македония. Последваха и други актове на признаване, за два от които определен личен принос има тогавашният наш държавен глава Желю Желев. Става дума за признаването от страна на Турция и на Русия, което бе особено важно поради факта, че Русия, като наследник на СССР, е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН.

Да, Турция бе втората след нас, но и досега определена част от обществото край Вардар е твърдо убедена, че е била първа. Това се дължи поне на два факта – първо, че мнозина не искаха да приемат жеста на България с нашето първо признание и пропускаха да го споменават. Или най-малкото виждаха в него някакво българско коварство, с което София в някакъв момент по-нататък ще изиграе новата държава. И второ, че Анкара първа откри свое посолство в Скопие. Имаха си готова сграда близо до най-голямата джамия в града на хълма с крепостта „Калето“ още от времето на Югославия, която веднага превърнаха в свое дипломатическо представителство, което и до сега си е там.

По повод двадесетата годишнина от признаването, тоест преди десет години, направих за БНТ документален филм със същото заглавие, както и на този текст – „Българското „да“ за Македония“. В него важна част заемаше разказът на Желю Желев за това, как е накарал своите колеги Сюлейман Демирел и Борис Елцин за признаят Република Македония. С Демирел – на боза и баклавичка, бавно и спокойно, по източному, докато Елцин е бил „хванат“ едва ли не преди да се качи на самолета за Москва в края на своята визита в София. Един друг колега от БНТ, покойният Сашо Авджиев, в едно свое предаване бе вече излъчил разговор с Желев на тази тема и режисьорът на филма реши да го вземе от там и да го включи. Продуцентката на филма Петя Тетевенска го гледа и каза: „Коста, не вкарвайте този запис, Желю Желев е жив и здрав, идете при него, запишете го, може да каже нещо ново“. Така и направихме – отидохме, видяхме се, направихме запис и го монтирахме. Когато Петя отново гледа новия вариант, каза разочаровано: „Нали те помолих да направите нещо ново“. „Ама то е нов запис, Петя, просто Желев буквално повтори всичко казано по този повод, дори с жестовете, мимиките, предиханията, паузите и усмивките.“ Така и филмът излезе.

После, когато отново работех като кореспондент на БНТ в Скопие, Желев повтори същия разказ по време на награждаването му от президента Георге Иванов с най-високата награда на Република Македония за чуждестранен държавник – ордена „Осми септември“. Бозата, баклавичката, Елцин и тичащият да търси държавния печат външен министър Козирев.

Но важната работа бе свършена.