За тях спасението на душата върви заедно със спасението на човека и обществото от насилието и тиранията, с борбата за достоен живот

Левски съчетава в себе си вярата на православния монах с ценностите на модерния човек

В дните около Рождество Христово и в навечерието на приближаващата Нова година нека припомним делата на онези представители на българското духовенство, за които любовта към ближния е неотделима от онази към своя народ. За тях спасението на душата върви заедно със спасението на човека и обществото от насилието и тиранията, с борбата за достоен живот. За съжаление, участието на дейците на църквата в освободителните борби, включително и с оръжие в ръка, остава недостатъчно известно, а често и неразбрано.

В пантеона на нашите национални герои първото място безспорно е на Васил Левски (1837-1873), нашият български Апостол на Свободата. Левски съчетава в себе си вярата на православния монах с ценностите на модерния човек, строгостта на политическия и военен водач с толерантността на вярващия християнин. В тогавашна монархическа Европа именно той, Дякона, както най-често го наричат съвременниците, се бори за „демократска република“ със справедливи и „свети закони“. В неговата мисъл са споени библейската традиция с вярата в креативната сила на човека: „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме...“

Васил Левски, йеродякон Игнатий, далеч не е единственият - самата му поява в революционното движение е показателна за активната роля на духовенството във възрожденските процеси. И „бялото“ (свещениците), „черното“ (монасите, от които се излъчва и висшия клир) духовенство в онази епоха е неразделна част от българската интелигенция. Борбата за политическа свобода има своята основа в делата на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, за да достигне своя апогей при Васил Дякона... Впрочем, духовенството играе важна роля в освободителните борби още през XV-XVIII век, вкл. и католическото при Чипровското въстание (1688 г.). Един от водачите на Велчовата завера от 1835 г. е отец Сергий, игумен на Плачковския манастир. Както пише Георги Раковски: „... бедний Сергий... е достоен да се числи в реда на свети великомъченици, понеже издъхна под толкова мъки за вяра и за Отечество. Вечна ти памят, родолюбче Сергие! Ще дойде време да ти въздигне българский народ храм...“

Бунтовните копнежи на младия дякон Игнатий са насърчвани от неговия по-стар събрат Кирил (1825-1895), през 1859-1868 г. таксидиот в Карлово, по-късно игумен на Рилския манастир. Първата „школа“ за младия Левски е Първата българска легия в Белград през 1861-1862 г., в която той постъпва заедно със своя по-възрастен събрат йеромонах Генадий Драгалевски (1832-1900). На призива на Раковски в Легията пристигат както Левски и Генадий, така и отец Матей Преображенски, Галактион Хилендарец (по-късно председател на революционния комитет в Елена), монахът Климент (Васил Друмев), Димитър п. Георгиев-Беровски (ученик в Одеската духовна семинария, един от водачите на Априлското и Кресненско-Разложкото въстание), а дори и поп Кръстю Никифоров - набеденият по-късно за предател на Левски ловешки свещеник... Дейността на Генадий Драгалевски е изследвана от известния църковен историк Христо Темелски. Отец Генадий си спомня за своето познанство „... с бореца за нашата свобода дякон Левски, с когото... дойдохме до съглашение и карловский метох бе свидетел на нашата клетва дадена, че ще работим тайно и задружно за постигание на идеала - нашето освобождение...“ Като игумен на Драгалевския манастир, той е сред дейните помощници на Апостола в София и околните селища. Дълго се е помнело, че „... Генадий се наел с помощта на калугерското расо и с игуменската си патерица да въздейства върху умът и сърцето на шопското племе...“

В изградената от Левски комитетска мрежа участват десетки представители на духовенството, а присъствието им във всяка местна структура е почти задължително. Най-известен сред събратята на Левски несъмнено е отец Матей Преображенски (1828-1875), който остава в нашето съзнание като народен будител, защитник на православието, книжар и изобретател. Неговият неспокоен дух е изразен дори и в прякора „Миткалото“ - прозвището му е дадено от недоброжелатели, но пък е прието с добро чувство от поколения българи... Благодарение на Илия Пехливанов, Румяна Николова, акад. Иван Радев и др. днес по-добре познаваме живота и дейността на отец Матей, а изследователят Александър Алексиев успя да идентифицира неговия портрет, доскоро неизвестен.

Когато говорим за Апостола, задължително трябва да споменем архимандрит Макарий и „монашеският комитет“ в Троянския манастир. През 2017 г. епископ Сионий, игумен на Троянската обител, съобщи за една неочаквана находка - в стар сандък са открити два черепа. „На единия от черепите е изписано „йеромонах х. Сава“, а другият череп е без надпис. В овехтелия сандък е намерен надпис „Два черепа на монаси революционери, посечени в двора на манастира. 1876...“

Аверкийп. Стоянов (1803-1881), родом от Дупница, е друг пример за образован монах, свързан с революцията. От 1858 до 1878 г. той е игумен на Осоговски манастир близо до Крива паланка. През есента на 1872 г. отец Аверкий става председател на основания в манастира от Левски и неговия съратник Тодор Пеев революционен комитет, един от първите в Македония. Нека припомним и Гервасий Левкийски (1838-1919), родом от Габрово, от 1897 г. митрополит Сливенски. През 1867-1873 г. Гервасий е игумен на Араповския манастир, като сътрудничи на Левски. През 1873 г. като викарен епископ в Пловдив той е свързан с Бенковски, а по време на Априлското въстание Гервасий дава първите сведения за страданията на българите. И още нещо, през ноември 1880 г. именно той служи при тържественото препогребване на костите на Хаджи Димитър, умрял от раните си при връх Кадрафил в Сърнена Средна гора, в двора на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в с. Аджар (дн. Свежен).

В Априлското въстание (1876 г.), българската „революция морална и с оръжие“, ролята на духовенството е впечатляваща. В подготовката и хода на военните действия участват повече от двеста свещеници и монаси. При освещаването на въстаническото знаме, ушито от Райна п. Георгиева („Райна княгиня“, дъщеря на свещеник) свещенодействат близо петнадесет духовници. Открояват се поп Груйо Бански, поп Недельо Иванов, йеромонах Кирил - близки съратници на водача на бунта в Тракия Георги Бенковски. Многобройни са представителите на духовенството, участвали в подготовката на въстанието в Първи (Търновски) революционен окръг. Голямата чета, прочула се с боевете при Дряновския манастир, чието братство също е посветено в революционното дело, е водена от храбрия „поп“, в същност монах Харитон Халачев (1835-1876), брат на Преображенския манастир. В щаба на четата на Христо Ботев е поп Сава Катрафилов(1836-1876), родом от Елена, загинал във Врачанския Балкан. Всички революционни прояви са съпътствани от религиозно-народни церемонии, а църквите се превръщат в последно убежище на бунтовниците... Достатъчно е да припомним такава светиня като храма „Св. Неделя“ в Батак, съхранил паметта на мъченичеството на хилядите мъже, жени, деца и старци, изклани от фанатизираните башибозуци...

Можем да продължим с участието на българското духовенство в освободителните борби в Македония и Одринско. Не е ли показателно, че най-изявеният водач на Кресненско-Разложкото въстание през 1878-1879 г. е Натанаил, митрополит Охридски и Пловдивски (1820-1906)? Да не забравяме, че Екзархията е опора на дейността на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), а нейните ръководители начело с Гоце Делчев, новия Апостол на Свободата, най-често са български екзархийски учители. А имаме и примери като отец Търпо Поповски (1848-1928), духовният наставник на комитите в Костурско и поробена Македония. И когато днес някой ни обяснява какъв е „идентитетът“ на нашите сънародници отвъд Осогово и Беласица, нека да „поспори“ с казаното от отец Търпо: „... Дойдох в съзнание, че съм българин и трябва да умра за българщината...“

Левски и неговите събратя монаси и свещеници участват в борбата за освобождението на България не от материален интерес или суетни помисли. Напротив, залагат живота си, водени от любов към ближния и Отечеството, от християнските идеали за един по-добър, по-справедлив свят... Тяхната кауза е в сила и днес - да не забравяме думите на Дякона, че народът ни „... се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи...“