Датата 2 март 1354 г. бележи началото на османската експанзия на Балканите, променила съдбата на България и цяла Европа

До средата на XIV в. Българското царство редовно използва съюзни татарски военни сили във войните със съседите

Преди 670 г. започва реалният ход на османската експанзия на европейския континент. През нощта на 1 срещу 2 март катастрофално земетресение разрушава стените на Калиполис/Галиполи (дн. Гелиболу), а военният гарнизон и населението панически напускат мощната византийска крепост - стратегическата точка за контрол над протока Дарданели. В повечето енциклопедии, исторически обзори и учебници за първо завоевание на османските турци в Европа се сочи Цимпе (дн. Джимбе калеси), малка крепост близо до Галиполи и Булаир. Ципме обаче не е завоевание от гледна точка на самите факти, а военна база на византийски съюзник, предоставена на османския принц Сюлейман на европейския бряг от император Йоан VI Кантакузин.

В крайна сметка, османските завоевания в Европа започват именно с овладяването на Галиполи. Според автора на Българската анонимна хроника от XV в. „бродът на Галиполи“ е основният коридор за прехвърлянето на турски сили от Мала Азия на Балканите, които често нахлуват дълбоко в българските земи. Кантакузин, съзнавайки последствията от загубата на възловата крепост, предлага на Сюлейман огромен откуп, за да я напусне. Турският принц, първият завоевател на земи в Европа (в османската традиция образът му е „замъглен“ от по-малкия му брат султан Мурад I), категорично, дори подигравателно отказва...

На османските завоевания в българските земи си струва да спрем и в други статии от тази поредица. В случая ще обърнем внимание на един слабо известен проблем - за връзката между турската инвазия и наскоро приключилата т. нар. татарска хегемония в България. По принцип в науката почти не се отчита взаимодействието на тези геополитически фактори, което е погрешно. Повече за отношенията на България, а и на държавата на волжките българи, с татарската „Златна орда“ читателят може да научи от книгата, която издадохме с д-р Георги Владимиров през 2009 г. Нейно допълнено и преработено издание излезе през 2021 г. Свои приноси по темата имат проф. Георги Атанасов, проф. Николай Руссев (български историк от Молдова), проф. Николай Овчаров, доц. Бони Петрунова, Лъчезар Кръстев, д-р Константин Голев и др., както и сръбският учен доц. Александър Узелац.

Прави впечатление обстоятелството, че началото на упадъка на „Златната орда“, съответно и на влиянието? на Балканите, съвпада с първите турски набези - отначало от бейлиците Айдън и Сарухан, последвани от османците. Нашествията на Умур паша от Айдън (40-те години на ХIV в.) нанасят тежки щети на българските земи, а в хода на събитията през 1345 г. загива храбрият Момчил. Нищо не може да се сравни обаче със започналата през 1354 г. експанзия на младата и агресивна османска държава. Още през онези години години българите водят битки с нашествениците, в които загиват царските синове Михаил Асен, престолонаследникът на цар Иван Александър, и по-малкият му брат Иван Асен IV. Опитите за създаване на християнски коалиции са безрезултатни. Напротив, балканските владетели използват османски сили в конфликтите помежду си. Цар Иван Александър привлича османски войски по време на войната с Византия през 1364-а и в борбата срещу унгарската окупация на Видинското царство (1365-1369 г.).

Хан Шадибек побеждава и убива Тохтамъш през 1406 г. - средновековна руска миниатюра.

През 1369 г. османците овладяват големия византийски град Адрианопол (Одрин), с което се превръщат в непосредствен съсед на Българското царство. През 1370-1371 г. Иван Александър губи Пловдив и Боруй (Стара Загора). Независимо от ожесточената съпротива, средновековна България, разпокъсана на отделни политически формации (Търновското и Видинското царства, Добруджанското деспотство, държавиците на Вълкашин, Углеша, Костантин Драгаш и други местни господари в Македония), отива към своята гибел... Какво е отношението на татарския фактор към всичко това?

Няма съмнение, че татарските опустошения и намеси в българските вътрешни дела от 1242 г. до края на ХIII в., в някои случаи и по-късно, имат негативно въздействие върху стопанската и политическата стабилност. От военен и политически хегемон на Балканите, както е при цар Иван Асен II, страната изпада в положението на второстепенна сила, губи влияние, територии, плаща данъци на татарските ханове... От това печелят агресивните съседи Унгария, Византия и Сърбия. Татарското господство в Северното Черноморие води до ерозия на българската власт в земите на север от Дунав, където възникват княжествата Влахия и Молдова. Наистина, през ХIV в. при царуването на Теодор Светослав, Михаил III Шишман Асен и Иван Александър тече процес на стабилизация, който има известни успехи - докато е прекъснат именно от османското завоевание.
Византия има своите проблеми с татарите, вкл. с тяхната държава в Иран.

На Балканите империята също е обект на татарски набези, нерядко подпомагани пряко или косвено от българските царе. Така обаче ерозират съпротивителните сили на южната съседка, което на свой ред засяга и България. Печеливши в крайна сметка се оказват османските завоеватели. „Черната смърт“ (чумната пандемия), тръгнала от земите на „Златната орда“ в средата на XIV в., засяга Византия и България, а и цяла Европа, много по-силно в сравнение с полуномадските турски бейлици в Мала Азия.

Дори и да ни се струва парадоксално, в българо-татарските отношения могат да бъдат открити и определени „активи“, които за съжаление са изгубени именно през втората половина на ХIV в. До 40-те години на столетието българските царе почти неизменно разполагат със съюзни татарски части, обикновено от няколко хиляди конници. Така е в битките при Велбъжд (1330), Русокастро (1322 г.), както и в други случаи. Периодичните татарски набези на Балканите са насочвани от нашите царе към съседите, на първо място срещу Византия, което улеснява българските действия в конкретни войни и заплетени политически ситуации.

Действията на Узбек през 1341 г. са показателни за отношението на „господарите на света“, за каквито сами се смятат татарските ханове, към турското проникване на Балканите. Извикани от цар Иван Александър, татарите нахлуват в Източна Тракия. Срещнатите от тях турски шайки, плячкосващи района, са избивани „... като кучета...“ и отвеждани в робство! Могъщият хан смята България и Византия за страни в своята сфера на влияние, „забранена“ за натрапници! За нещастие, във времето, когато подобен военен ресурс е извънредно необходим, България е лишена от него по независещи от нея причини.

През втората половина на XIV в. обаче „Златната орда“ изпада в перманентна криза, междуособици и честа смяна на владетелите - ако Узбек управлява близо три десетилетия, синът му Джанибек петнадесет години, в периода 1359-1377 г. се сменят двадесет ханове (!), някои за по няколко месеца... В региона на Северното Черноморие започват активно да се месят силните в онези години Унгарско кралство и Литовското княжество, в което са Киев и голяма част от днешна Украйна.

През 1380 г. княз Дмитрий Донски разбива Мамай на Куликовското поле, но две години по-късно Тохтамъш, един от последните силни владетели на „Ордата“, превзема Москва! През 1395 г. обаче Тохтамъш е победен от знаменития средноазиатски завоевател Тимур (Тамерлан), а земите му са жестоко опустошени. Спасилият хан се оттегля на север, воюва със своя съперник Едигей, а през 1406 г. загива в битка с поредния хан Шадибек... В тази обстановка възможността за използване на татарски военни контингенти от българските владетели на практика изчезва.

Колкото и въпросът „ако“ да се смята за ерес в историческата наука, дали османската експанзия би имала същите успехи, ако България е можела да използва татарска военна помощ, както е до средата на XIV в.? Още повече, ако „Златната орда“ бе останала „суперсилата“ в Източна Европа? Както и да разсъждаваме, т. нар. татарска хегемония все пак е „по-малкото зло“ в сравнение с османското завоевание, прекъснало естественото развитие на средновековната българска държавност и култура за векове.