Интересни доклади на 36-тия годишен конгрес в Синсинати през 1957 г.

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

По традиция на всички конгреси на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада има главен говорител, който е външно лице, но изнася важна беседа по актуални проблеми, свързани с Македония.

Провеждането на 36-тия годишен конгрес в Синсинати през 1957 г. обаче е необичайно. За първи път е взето решение да няма официален говорител, а вместо него двамата членове на организацията да представят доклади, в които да опишат впечатленията си от посещението им в югославска Македония. Това са заместник-председателят на Централния комитет на МПО Христо Анастасов и членът на контролната комисия Димитър Тодоров. Вниманието на делегатите към двамата е напълно оправдано, защото след установяването на комунистическите режими в Югославия и България в края на 1944 г. и гражданската война и военният режим в Гърция, за дълго време живеещите в Америка македонски българи остават откъснати от родния им край.

През лятото на 1957 г., след като посещават Западна Европа като американски граждани, решават да направят опит да влязат и комунистическа Югославия. За тяхна изненада те са допуснати от титовите власти и обхождат територията на днешна Северна Македония, където добиват преки впечатления за случващото се.

Христо Анастасов

Двамата докладчици са изтъкнати активисти на македоно-българската общност в Америка, но особено известен е Христо Анастасов. Той е роден в с. Турие, Костурско, и е едва 15-годишен, когато пристига в Америка. Там завършва история във Вашингтонския университет. Включва се в МПО и в продължение на 34 години е зам.-председател на нейния ЦК. Освен това е директор на Информационното бюро на МПО в гр. Ню Йорк, което играе ролята на официален осведомител на организацията пред американската и световната общественост, като ги запознава с истината за македонския въпрос. Освен че е автор на редица книги, Христо Анастасов превежда през 1948 г. на английски език книгата на Иван Михайлов „Сталин и македонският въпрос“, а през 1950 г. „Македония - Швейцария на Балканите“. Впечатленията на двамата очевидци са толкова важни, че веднага след откриването на конгреса с панихида за падналите и молебен за живите борци за свободата на Македония, съюзният секретар на МПО Любен Димитров представя докладчиците.

Първо думата е дадена на Христо Анастасов, който с най-големи подробности описва своето посещение в югославска Македония. Тъй като на конгреса присъстват много младежи, родени в Америка и неговорещи добре български, речта му е на английски. Като прави репортаж за конгреса, вестник „Македонска трибуна“ подчертава, че Христо Анастасов „е имал случай да се види с много хора, да разгледа различни неща и обрисува пред публиката твърде ясно жалкото положение, в което се намира поробеният от сърбо-комунистите народ в Македония. Като се почне от транспортната система, та се свърши с училищната система и нововъведения сърбо-комунистически език в Скопие - всичко там е в безредие и страда от некомпетентност, грандомания и насилие“. Докладът е пътепис, в който се преплитат личните спомени на автора от миналото, съпоставени с настоящето и така изпъкват разликите. Като описва перипетиите си с настаняването в студентския дом в Скопие поради липса на свободни места в хотелите е предаден и първият сблъсък с лицата от неговата управа:

„Стигнахме до темата за новия „македонски език“. Говорих с тях на български език, който те добре разбираха. И защо да не е така? Фактът, че техният речник съдържа смес от сръбски и думи на местния диалект, не означава непременно, че не могат да говорят български. Отговаряйки на някои от техните въпроси, им казах, че съм роден в Егейска Македония и че преди четиридесет и пет години отидох в Съединените щати, където завърших средното и университетското си образование. „Но как си спомняте македонския език. Вие го говорите много добре“, попита един от тях, който в момента е назначен да преподава новия „македонски език“ в училище в Титов Велес. „Млади човече“, казах аз, „езикът, на който сега говоря, не е „македонски език“. Това е български. Това е езикът на баща ти и майка ти, тъй както това беше езикът на баща ми и майка ми. Аз съм от македонски произход като теб. Научих се да говоря български в селото, където съм роден... В югославска или Вардарска Македония, имаше стотици български начални и средни училища, църкви и манастири. Къде са сега?“, попитах... Слушателите ми започнаха да показват признаци на объркване. Никой не беше в състояние да отговори на въпросите ми. По пътя към стаята ми в края на интересната ни дискусия един от тези млади учители се обърна към мен и каза с тих глас, че баща му му е разказал за българските училища в Битоля, както и за тези в други градове в Македония преди 1912 г.“. Патриотизъм на Христо Анастасов и болката от предателството на българските политици след 1944 г. на каузата на македонските българи личат особено ясно, когато описва посещението си в църквата „Свети Спас“ в Скопие: „вляво от нас беше дървената кутия, в която костите на Делчев са пренесени от мястото, където са съхранявани в София, България, до двора на църквата „Св. Спас“ в Скопие, столицата на югославска Македония. Това е най-позорният акт от страна на българския комунистически режим. По какъв начин Делчев е служил на каузата на сръбския национализъм?“ 

Като описва ситуацията в югославска Македония, Христо Анастасов подчертава, че „никой не е в състояние да говори свободно или да се изразява публично. Ако някой иска да каже нещо, което е неортодоксално за комунизма, той трябва да погледне надясно и наляво, за да е сигурен, че там няма никой, преди да изрази себе си...

Несъмнено няма друга част от европейския континент, която да е била подложена на такава безмилостна битка с прилагане на физическо насилие и пропаганда под натиск, упражнявани в продължение на дълъг период от време“.

Тази негова констатация се потвърждава и от доклада на Димитър Тодоров, който е изнесен на български език. В него се допълва картината на терора: „тежко ти, ако влезеш в окото на полицията, това значи, че държавата те уволнява от служба и си обречен да умреш от глад... Рядко е семейство, което през тия изтекли тринадесет години, да не е дало някой свой член или интерниран, или пращан в затвора, или живял в полицейски лагер, или наблюдаван от полицията, или даже убит. Народът нарича полицията „сенки“. Такава сянка бива аташирана към всеки, който отвън посети Македония. Може сянката прикрито да ви следи, но най-често тя върви с вас открито, често пъти даже много нахално, под претекст, че ще ви услужи... Мнозина в Македония се доближават до вас, казват ви по някоя обща дума, явно чувствате, че искат да ви кажат нещо повече, но се въздържат от страх. Всички се боят един от друг, защото се подозират да не би събеседникът да е агент на полицията“. Изнесените данни са едни от първите цялостни описания на живота в Македония под властта на Тито. Поради интереса към тях, докладът на Димитър Тодоров е публикуван през октомври 1957 г. в три последователни броя на „Македонска трибуна“, а този на Христо Анастасов е издаден от ЦК на МПО на английски като самостоятелна книга, чието заглавие е „Посещение в Югославска Македония“.

През последвалия период Христо Атанасов продължава активно да участва в борбата за освобождение на Македония. Той е основател и редактор на научното списание „Балкания“, което излиза на английски език в Сейнт Луис през периода 1967-1973 г.

Заради големите му научни постижения и заслугите му към опазването на българската история от фалшифициране, е удостоен от БАН със званието Доктор на историческите науки. Неговият огромен научен архив съдържа ценни сведения за новите освободителни борби на Македония.