В православието няма „папа“

Построената от княз Борис-Михаил Покръстител катедрала „Св. София” – седалище на Охридската архиепископия.

С решение се признава за канонична църковната организация в Северна Македония (РСМ) и тя се приема в евхаристийно общение

Глава на Църквата е Иисус Христос, а не някакъв негов земен „наместник“, т.е. няма „православен папа“

На 9 май Синодът на Константинополската патриаршия прие решение по исканията на неканоничната “Македонска православна църква – Охридска архиепископия” (“МПЦ-ОА”), отправени преди четири години. Към дискусията по темата от последните дни ще прибавя някои важни, поне според мен, щрихи за това решение и за статуса на църковната организация във Фенер.

Първо, с решението се признава за канонична църковната организация в Северна Македония (РСМ) и тя се приема в евхаристийно общение. Независимо от факта, че Сръбската православна църква (СПЦ) е нейна – на църквата в РСМ - кириархална църква, т.е. църква-майка, и според каноните е редно снемането на схизмата да започне именно от нея.

Второ, в решението изрично се сочи, че не се признава наименоването на МПЦ-ОА, като “македонска”, както и, цитирам, “всякакво друго производно от думата „Македония“. Това очевидно е в съзвучие с гръцките интереси и позиция, които не приемат узурпирането на географското понятие “Македония” от бившата югославска република.

Трето, в текста е избегнато наименованието “Охридска архиепископия”. Според меродавните преводи от гръцки, който е езикът на Фенер, в решението се говори за “Охридско църковно образувание”. Споменава се също, че се “признава на тази Църква името „Охридска“. Това се дължи не толкова на съобразяване с историческия факт, че “Охридската архиепископия на Първа Юстиниана и на цяла България”, каквото е точното й наименование според историческите извори, е част от историята и правосубектността на Българската православна църква. 

Константинополската патриаршия все пак тук се придържа към каноничния ред, който повелява, че статусът на една църква – автономна или автокефална – се определя оригинерно от нейната църква-майка. В случая това е Сръбската православна църква. По принцип да предоставя автокефалия може само върховната църковна власт – вселенското епископство, тоест Вселенските събори. Поради дългия период, в който не е свикван такъв събор, църковната практика е възприела, че съборното начало се реализира така: когато от една църква-майка се отделя църковна йерархия, то първият акт на признание трябва да е от църквата-майка, а после - от останалите поместни църкви: „отлъчени от едни, да се не приемат от други“. 

Никой, включително Константинополската патриаршия, не може да „нахлува“ в територията на друга поместна църква и да „признава“ едностранно автокефалия, която не е призната от църквата-майка. Това произтича още от 28-то Апостолско правило, а по-сетне е разгърнато в каноните на Първия, Ефеския и Халкидонския вселенски събори.  Автокефалия не може и да се самообявава без съгласието на църквата-майка, освен когато самата църква-майка е изпаднала в ерес (15-то правило на Двукратния събор). По силата на това правило е самообявена и после призната от останалите автокефалията на Московската патриаршия - след изпадането на върхушката от Константинополската църква в еретическите отклонения на Фераро-Флорентинската уния през ХV в.

Друг важен момент е, че в разглежданото решение изрично се признава диоцез само в пределите на Северна Македония, но не и във фактически съществуващи задгранични епархии на МПЦ-ОА в Северна Америка, Австралия и др. Причината за този подход е в претенциите на самата Константинополската църква – спорни и неприети от останалите църкви - за върховенство и изключителна юрисдикция върху православната диаспора. Своите претенции върху диаспората Вартоломей се опитва да обоснове по правило 28 от Халкидонския събор, което очертава юрисдикцията на Константинополската патриаршия (областите Понтийска, Тракийска и Азийска) и освен това „другоплеменни от поменатите диоцези“. Видно е обаче, че текстът е изричен и безусловен – „другоплеменни“, но в пределите на константинополската църква, а не вън от тях.
Това решкние на Фенер поставя отново и някои принципни въпроси за ролята и статуса на Константинополската патриаршия в Светото православие. А именно – опитите на Фенер да претендира за първенство не само по чест, но и по власт.

Актуалното решение на Константинополската църква се основава на идеята, че именно патриархът във Фенер има арбитражни функции и право да се произнася по апелациите на йерарси от други поместни църкви. За това свое разбиране във Фенер се позовават на 9-то и 17-то правило на Халкидонския събор. Правилното им тълкувание обаче е дадено още от известния канонист Йоан Зонара – става дума само за „онези епископи, които са под негова власт“. Константинополската патриаршия е нищо повече от една от автокефалните поместни църкви – има власт в своя диоцез и никъде другаде. Това че се е самонаименовала като „вселенска“, не променя нейния поместен характер. 

На Втория вселенски събор от 381 г. на нейния предстоятел е даден статус на „втори по чест“ след римския (правило 3), а на Халкидонския събор от 451 г. е въздигната в патриаршия. След голямата схизма от 1054 г. константинополският патриарх заема първото място в диптиха на православната църква. Това първенство по чест обаче не носи никаква канонична или управителна власт извън диоцеза на константинополската църква. То е братолюбиво зачитане в църковния протокол на историческата роля на Константинополската патриаршия, която поради местоположението си в столичния Константинопол, е изпълнявала и някои естествени функции да посредничи между останалите поместни църкви в империята и владетеля. Тези утилитарни функции са имали своето проявление и в Османската империя, когато султаните са третирали константинополския патриарх като етнарх, тоест представител на православното население.

Същността и устройството на православната църква изключват подчинение на поместните автокефални църкви на някакъв “православен папа”, независимо дали за такъв претендират от  “Втория Рим” - Константинопол, или от самообявяващите се за “Трети Рим” в Московската патриаршия. Глава на Църквата е Иисус Христос, а не някакъв негов земен „наместник“, т.е. няма „православен папа“. Върховната власт в земната Църква е съборна – на целокупното епископство, а не еднолична; вселенската църква се гради на териториален принцип и се съставлява от поместни църкви, които са самоуправляеми и имат пълна юрисдикция в признатата им територия (диоцез), а помежду си са напълно равнопоставени.

Във всички случаи обаче, решението на Фенер дава тласък на претенциите на Скопие и Белград върху историческата идентичност на Охридската архиепископия. От наша страна не може да има никакъв кломпромис с истината за правоприемството на Охридската архиепископия от Преславската патриаршия, което е уредено в цели три грамоти на византийския император Василий Втори от 1020 г.- 1025 г. Независимо от историческите перипетии и натиск, опити за елинизиране и пр., стесняване на нейния диоцез през турското робство, до силовото й заличаване със султански акт – иридие, през 1767 г., Охридската архиепископия е поместната църква-приемница на самостойната поместна църква, която е обхващала териториите на средновековната българска държава и е била църквата, обединяваща българската народност.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи