Новопокръстената държава се отваря не към съвременната византийска култура, а към автентичните традиции на ранното християнство

Живопис, просъществува само няколко десетилетия, оставя трайна следа в средновековното европейско изкуство

Годината е 1909. Минали са само месеци, откакто България е обявила своята независимост от Турция и след 5 века отново е станала царство. Доскоро поробените българи изживяват бурен национален подем. Точно тогава един учител от градчето Преслав започва разкопки в забравените руини на старата българска столица. Името му е Йордан Господинов. Неочаквано в местността „Патлейна” той попада на високо запазени зидове от древен манастир. Сред тях учителят открива десетки фрагменти натрошена фина керамика, по които се разпознава голямо изображение на брадат мъж с ореол около главата. Когато успява да събере парчетата, пред смаяния му поглед изниква образа на св. Теодор Стратилат, изпълнен във великолепен живописен стил върху пано от няколко глинени плочки.

Така е открито явлението в изкуството, определяно от учените с понятието „преславска рисувана керамика”. С времето находките се обогатяват с намерените ателиета при Златната църква, в манастира край местността „Тузлалъка” и др. Оказва се, че специфичната керамика се прави от идеално пречистена бяла каолинова глина, предшественик на фаянса. Отгоре са полагани с бои и глазури изображенията, а после предметите са изпичани във високотехнологични пещи. В преславските работилници от края на ІХ и началото на Х в. са правени най-различни подобни произведения – трапезни съдове, таблички с калиграфски изпълнени текстове, дори плочки за подова и стенна декорация. Ненадминати обаче остават иконните образи, представящи разнообразни светци и сцени. А в ателието за „преславска рисувана керамика” в местността „Под зъбуите” археолозите откриха цял иконостас от глина и с невероятни шарки. Сред колонки и други миниатюрни архитектурни детайли са вместени прекрасните изображения на Христос и обкръжаващите го светци.

Намерените досега човешки образи показват един оригинален стил, непознат в другите страни. Някои допуснаха, че той все пак идва чрез Византия и нейната столица Константинопол. Повечето изследователи обаче се насочиха към източния произход на стила. Става дума за преки влияния от Сирия и Палестина, люлките на късноантичната раннохристиянска цивилизация. Именно тази загадка преди четвърт век ме накара да се насоча към проблематиката на „преславската рисувана керамика”. От самото начало усетих, че се касае за сложно явление, породено от разностранни исторически, религиозни и философски фактори. Последва дълга работа в български и чужди библиотеки. Трябваше детайлно да се запозная с раннохристиянските идеи, създали предпоставките за странния живописен стил. А да се намери и чете специализирана религиозна литература в комунистическа България съвсем не беше лесно.

Постепенно пред мен започна да се възстановява картината на духовния живот в Симеонова България от ІХ-Х в. Новопокръстената държава се отваря не към съвременната византийска култура, а към автентичните традиции на ранното християнство. Това се отнася за всички сфери на човешката цивилизация – философия, литература, архитектура, изобразително изкуство. Превежданите от гръцки език книги са изцяло подбрани от репертоара на раннохристиянските автори, до един ученици на последните езически философи, неоплатониците. Основоположник на учението е Плотин, който възражда идеите на великия Платон и ги пренася в новото и драматично време. В естетическите си съчинения той защитава концепцията за пряк контакт с Божествената сила чрез методите на изкуството. Човешките фигури трябва да са едри, изправени фронтално и вперили погледа на съзнателно уголемените от художника очи пряко в зрителите. Те трябва да се изобразяват в пълна светлина и ярки цветове, защото така се представя Божественото у човека. 

Тезите на неоплатониците са адаптирани към християнството от видни мислители като Ориген, Василий Кападокийски, Григорий от Ниса. Псевдо-Дионисий Ареопагит пък създава цяла естетическа теория, показваща ролята на античните възгледи във формирането на християнското изкуство. Точно тези автори стават особено любими на българските преводачи и писатели от ІХ-Х в. Отличава се най-вече Йоан Екзарх, който в своя „Шестоднев” и в многобройните си слова се опитва да обоснове подобна естетическа концепция. Там срещаме различни пасажи за бликащата от човешкото тяло Божествена светлина, за вложената от Създателя сила на човешкия поглед, за изкуството, отличаващо хората от животинските твари.

Наистина бе удивително, когато започнах да съпоставям философските възгледи от онези далечни времена със запазените иконни образи от „преславската рисувана керамика”. Сякаш едрите и изпълнени със светлина изображения на светци са илюстрация на неоплатоническите и раннохристиянските схващания. Устременият към зрителя втренчен поглед от широко отворените очи буквално прониква в душата на човека и я разтърсва дълбоко. Същото се отнася и до малкото оцелели миниатюри на старобългарското книжно изкуство от Х в., например в Асеманиевото евангелие от Ватиканската Апостолическа библиотека.

Така достигнах до категоричния извод, че се „преславската рисувана керамика” наистина е оригинално явление, проникнало в България направо от Сирия и Палестина. Това става, когато Византия току-що се е отърсила от вековното господство на иконоборците, отхвърлящи човешкото изображение в религиозното изкуство. Тогава в самата империя раннохристиянската образност е загубена. Към края на ІХ в. тя също отчаяно се стреми да възстанови старите традиции на образа. И тогава в новопокръстена България се развива живопис, нямаща пряк аналог в християнския свят. Тя просъществува само няколко десетилетия, но оставя трайна следа в средновековното европейско изкуство. Вече през Х в. в църквите на Велики Преслав се появяват и първите стенописи, създавани в унисон със съвременната византийска живопис.

Гласове от миналото: Из „Шестоднев” на Йоан Екзарх:

„Човекът, като създава образи и фигури, прилага на дело цялата своя изкусност, макар по необходимост да се достига до различно по вид творчество според различието на материала. Така един, създавайки образ, започва да рисува от главата и завършва цялото тяло с краката, а друг, правейки статуя, и понеже материалът е твърд, мед или нещо друго, я излива на отделни части и после ги подрежда и така оформя фигурата, която трябва да бъде създадена. По този начин всеки от тях със своето изкуство наподобява вида на живото същество, което иска да изобрази”.