32% от студентите учат в инженерни специалности

В Сеул се вият опашки пред молове и по спирки

В големите градове престъпност няма

Там наистина можеш физически да усетиш границата като място, което разделя. Като място, което те кара да настръхнеш. Като място, което е опасно - в буквалния смисъл на думата. Защото, ако се отклониш и решиш сам да се поразходиш из четирикилометровата зона, може да стъпиш и върху мина... Така е, защото над един милион противопехотни мини са заложени в граничните райони, включително в демилитаризираната зона и зоната за цивилен контрол. Твърди се, че това е най-опасната гранична линия в света.

Демилитаризираната зона (ДМЗ) е буферната зона между Южна и Северна Корея, създадена през 1953 г., след подписването на споразумението за примирие в края на Корейската война. Дълга е около 250 км и широка около 4 км. В момента е превърната в туристическа атракция, от която печелят няколко южнокорейски туроператорски фирми. Цената на няколкочасова разходка е между 60 и 100 долара, а „атракциите“ са посещение на недовършен тунел, на барикадирания мост „Свобода“ (използван за връщането на затворниците в края на войната), на обсерваторията „Дора“, откъдето през бинокъл може да се наблюдава Северна Корея. Наричат зоната Ничия земя. До този момент са открити 4 тайни подземни тунела, през които в случай на въоръжен конфликт само в рамките на 1 час на южнокорейска територия биха могли да проникнат до 30 хиляди севернокорейски войници. Всъщност, никой не знае със сигурност още колко такива тайни съоръжения съществуват в района.

В демилитаризираната зона е построена и една от най-представителните гари на Корейския полуостров. Тя е съвсем като истинска, само дето на нея никой не пристига и не заминава. Респектиращото съоръжение от бетон и стъкло е мъртва гара, в чиято зала вместо пътници има изложбена експозиция. От десетки снимки се усмихват севернокорейският лидер Ким Чен-ун и южнокорейският президент Мун Дже-ин - намек, че в близко бъдеще двете Кореи може и да се обединят... Подобно очакване, разбира се, е твърде оптимистично. По-вероятно е демилитаризираната зона да продължи съществуването си в сегашния си вид още дълго време и да бъде ползвана хем като средство за пропаганда, хем като място за екстравагантен туризъм.

На глава от населението, което е 51 млн. души, БВП на Южна Корея надхвърля 30 000 долара. Икономиката на страната е съсредоточена върху износа на високотехнологични продукти (най-вече автомобили и електроника), като страната е 5-та в света по износ и 8-ма по внос. В Южна Корея има общо 370 висши учебни заведения, разделени на три категории - публични, национални или частни университети. Над 70% от завършващите средно образование продължават обучението си в университети, а 32% от тях записват инженерни специалности.

В столицата Сеул живеят около 11 млн. души, но нито в превозните средства, нито по улиците се усеща напрежение от свръхнаселеността. Няма как европеецът, особено този от нашите географски ширини, да не се впечатли от опашките, които се вият на спирките на градския транспорт. Подредени един зад друг корейците спокойно изчакват превоза си. Впрочем, опашки има и пред моловете, част от които (между 3 и 6 етажа) са с безмитни магазини. Единствено на това място могат да се видят поизнервени и тичащи корейци с големи куфари, които пълнят с маркова козметика и дрехи, а охраната на моловете ги пуска на серии от по десетина души, за да не се блъскат.

Местните казват, че няма проблем за никого да се разхожда по улиците, по което и да е време от денонощието. В Южна Корея престъпност на практика няма. Ключът бил в законите - в страната има смъртно наказание и помилване не съществува, без значение колко дисциплиниран и благ е станал някой затворник...

В страната съществува и странен начин за измерване на лоялността. Независимо, че всички, които се стремят да живеят сносно, работят между 12 и 15 часа в денонощието, никой не смее да си тръгне от фирмата преди шефа си. Сигурно мнозина тайно се молят за семейното щастие на началниците си, защото не дай Боже, някой да се е скарал с жена си и да е решил да не се прибира вкъщи... Тогава всички негови подчинени ще трябва да седят и да чакат сдобряването на семейството.

Същото е и с компаниите. В Южна Корея обичат колективния начин на живот и често колеги, приятели и съмишленици избират да прекарват времето си заедно. На тръгването, преди да се е разтурила компанията, не се гледа с добри очи, а пътят на близостта е на няколко соджу разстояние (соджу е 20-градусова корейска водка, която обикновено се прави от картофи). Местните предпочитат соджуто в комбинация с мекчу (сладникава бира), а с двете питиета бързо замайват главите. Гледките с клатещи се по улиците пияни корейци не са рядкост.

Колкото до храната - мненията са различни. За едни Южна Корея е рай за вкусотии - като се започне от ресторант барбекютата и се завърши с „уличната храна“ - само на един от денонощните пазари, които никога не спят, има над 10 000 сергии с „улична храна“. Корейската кухня е много люта. Храната е подправена с лют червен пипер, от който излизат сълзи. Към много от ястията освен лют пипер е добавена и захар.

Най-голямата изненада в една от най-екологичните държави е липсата на кошчета по улиците. Ако някой си мисли, че поради тази причина улиците са заринати с отпадъци, греши. Никъде не може да се види метнат фас или хартийка. Колкото до отпадъците - всеки си ги носи вкъщи, за да ги изхвърли там, където трябва. Колкото до пушачите - в Южна Корея те не са на почит. За тях са отредени малки душегубки в затънтени места по улиците, а пушенето на нерегламентирани места се наказва с глоби.