Министърът на външните работи на Р С Македония Буяр Османи поиска в Съвместната комисия за история и образование да бъде включен и албанец

Когато преди време се формираше съставът на Съвместната историческа комисия между Република България и Република Северна Македония, един от въпросите, който живо ме интересуваше, бе дали в македонската част ще бъде включен експерт албанец. Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете държави беше вече подписан от премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов и надеждата за по-добро бъдеще на двустранните отношения витаеше във въздуха. Създаването на Комисията беше едно от изискванията на Договора, а от двете страни на границата доста историци потриваха доволно ръце в очакване да бъдат поканени в състава, разделен на две части. По седем човека от двете страни, общо 14 - това бяха параметрите на Комисията, като от българска страна при избора предимство имаха историци и експерти, които държат на фактите и документите като основа за утвърждаване на историческата истина, плюс дипломатически опит. По-голямата част от състава от Република Северна Македония обаче са хора, за които фактите и документите, разкриващи поведения и дейност в конкретна историческа обстановка, не са толкова важни - важна е тяхната съвременна интерпретация и тълкуване. Цялата досегашна работа на Комисията потвърди, че този избор е преднамерен и специално търсен поради ясното съзнание, че фактите и документите са на страната на българските експерти и че ако и техните колеги от Скопие останат на този терен, загубата им е неминуема.

Както и да е. Седморката от Скопие остана без албанец, което си беше изненада. По простата причина, че албанският политически фактор в Република Северна Македония ревностно следи за участие или присъствие на хора от тяхната етническа общност във всяка държавна структура съгласно договореностите от Охридския мирен договор от август 2001 г. и резултатите от единственото досега преброяване на населението, проведено през 2002 г. Според тази статистическа операция, обрасла с подозрения за политическа манипулация на резултатите u, в Република Македония, сега вече Северна, албанците представляват 25,7% от общия брой на населението. Това е една четвърт, нали? И тъй като Охридският мирен договор дава повече колективни права на албанската общност в страната, това означава, че оттам насетне във всяка държавна или обществена структура на всички равнища всеки четвърти ангажиран трябва да е албанец. Един вид квота, спазването на която скоро би трябвало да отбележи две десетилетия. Но в случая строгото спазване на квотния принцип бе нарушен.

Сега като се замисля, си давам сметка за поне две причини. Първата се крие във факта, че в момента, когато се определяше съставът на Комисията, министър на външните работи на страната бе Никола Димитров. А според Договора създаването на този експертен орган бе задължение тъкмо на външните министерства на двете държави, всяко да формира своята група от седем човека. И понеже стана дума за Никола, който сега е вицепремиер за европейските въпроси в кабинета на Зоран Заев, имам усещането, че много скоро някои наши политици, евродепутати и други, ще бъдат принудени да си признаят, че преди четири години сгрешиха в оптимизма си по отношение на перспективата Димитров да стане министър на външните работи в първото правителство на Заев. Някак си много набързо те приеха, че щом той е син на някогашния министър на културата в кабинета на Любчо Георгиевски проф. Димитър Димитров и вече покойната Ратка Димитрова (и двамата съпрузи с определени симпатии и с роднински връзки в България), синът им няма да страни от семейната рамка. Еуфорията им беше толкова очевидна и силна, че не приеха предпазливите препоръки да не бързат, просто защото въпреки фамилното си възпитание младият дипломат и някогашен съветник на президента Борис Трайковски следваше друга, своя линия.

От друга страна, от разговорите, които имах със свои колеги албанци по това време, те гледаха някак си отстрани на възможностите и целите на Комисията като на терен, върху който ще се разчистват исторически въпроси, които не са техни. Даже чух да ми подхвърлят, че записаната в Договора обща история си е „вътрешна българска работа“, която не засяга албанците. Те са наясно със своята идентичност, която никой не им оспорва, знаят своята история, която в големи периоди от време не е свързана с днешните граждани на Република Северна Македония, нямат спорове и по езика, на който общуват с другите албанци в района, единни са във възвеличаването на своите герои, независимо дали живеят в Албания, Косово, Република Северна Македония и навсякъде другаде по света. Има три символни копия на паметник на Скендербег от една и съща матрица, поставени в центъра на Тирана, на Прищина и на Скопие. Какво повече?

Сега обаче е друго. Министър на външните работи е Буяр Османи, който вече публично даде заявка за това, албанец да бъде включен в Комисията. Той щял да прецени как и кога да стане това. За да остане в историята знак, че когато са били решавани важни за държавата въпроси, албанците в нея не са стояли настрана, а са имали пряко участие и принос. Тази публична заявка на Османи означава и друго. А то е, че Османи има достатъчно самочувствие да контролира работата на Комисията, пък и да знае какво наистина се случва в нея. И това самочувствие идва от несигурната парламентарна подкрепа за Зоран Заев, от заемането на силни позиции на албанския Демократичен съюз за интеграция в неговото правителство, от повишеното присъствие на албанския политически и етнически фактор в парламента след последните избори на 15 юли. Както казва един от най-добрите албанисти у нас д-р Антон Панчев: „Според медийните изяви на водещите албански политици от Република Северна Македония, като първия вицепремиер Артан Груби и външния министър Буяр Османи, те предпочитат по-скоро да изпълняват ролята на помирители и посредници в спора между Скопие и София, отколкото да заемат позицията на активни защитници на гледните точки на Скопие.

Има и още нещо. Специална декларация във връзка със споровете по исторически въпроси между представителите на двете страни беше приета от ръководството на Организацията на ветераните от Армията за национално освобождение (АНО). Тази структура обединява няколко стотици човека, участвали във въоръжения конфликт през 2001 г. в тогавашната Република Македония. В излъчената от Организацията декларация се подчертава необходимостта албанският политически фактор да има единна позиция и да бъде включен в процеса на държавните преговори между Република Северна Македония и България, тъй като „интеграцията на албанците в ЕС не бива да бъде поставена под заплаха заради политическата история, фабрикувана в Съюза на югославските комунисти“. В документа се препоръчва още: „Както се прие научната истина в преговорите с гърците, така трябва да се следва същият път и с българите - пътят на изправянето пред научната критика. Истината трябва да излезе наяве. Колкото и горчива да бъде тя, щом е основана на факти и научни извори, е истина“, се казва още в документа.