Това твърди рицарят на трезвата мисъл Марин Йонов

У нас, като в някоя спиртоварна работилница, литературните казани непрекъснато се подклаждат

"Прости, пиян бях", пише в полето на средновековна българска книга. Ръкописът е от Атон, където виното е черно и гъсто. Пийнал повечко книжовникът, окапал текста с мастило. А пергаментът бил скъп, правел се от кожата на неродени агнета. Затова монахът поискал прошка от читателя.

От прастари времена там, където има вино, има и литература. Градусите вдъхновяват книгите. Те пък помагат на алкохола да се харчи. Това е вечен кръговрат, диалектически материализъм в действие.

До мастилницата на Петко Славейков винаги имало половница вино и чиния горнооряховска пастърма. "Пише, пише – хапне и сръбне; пак пише и пак сръбне. Вървят мислите му като по масло", разкрива творческия процес на поета един съвременник.

Алеко Константинов бил почитател на дебелите мезелъци. Димчо Дебелянов обаче пиел на гладно. Безпаричният бохем нарочно обръщал чашите без мезе. По този начин търсел бързото въздействие на алкохола. Алеко се отбивал най-често в "Дълбок зимник", а Димчо предпочитал бирария "Батенберг". Понякога сядал и в носталгичната "Копривщица".

Кирил Христов, авторът на "Жени и вино, вино и жени", потъвал в циклични запои. Отпочвал в "Широката механа", продължавал в "Радомирския хан" и най-сетне отивал да си допие в "Общината".

Марин Йонов е единственият опълченец срещу алкохолния порок в българската книжовност. Този рицар на трезвата мисъл е автор на студията "Алкохолизмът в нашата литература". Поради фундаменталното значение на текста поместваме най-същественото.

Алкохолизмът в нашата литература

Марин Йонов

Мнозина, може би, ще се почудят: че и в литературата ли пък алкохолизъм? Измислица на въздържателите. Излишно е да се спори с такива "трезви" глави. Знаем, че според някои може да не съществува в България и алкохолизъм.

Да се оспорва днес литературният (книжовният) алкохолизъм, то е все едно – да се разбива отворена врата, или да се прелива от пусто в празно. Вярно е, обаче, че тоя въпрос у нас още не е правилно разгледан от научно-художествен интерес. Па и какво ли у нас, изобщо, правилно е разрешено, особено в областта на литературата?

Не мислим, че ще изчерпим и ние въпроса в неговата правилна постановка. В известни отношения може и да сгрешим. Защото и алкохолизмът в литературата, като своя прародител – алкохолизмът в живота, е вече много остарял, почти се е сраснал о здравия дънер на българската литература и тъй изкусно, като хамелеона, мени "художествения" си цвят, та е доста трудно да се открие и характеризира.

Някога, в лъчезарната зора на освобождението ни, той беше по неволя запрегнат с железни жегли в тежкия хомот на робството и влачеше подире си жертвената колесница на свободата ("В механата", Хр. Ботйов). По сетне той се поокопити. Седна по турски на шарена черга да вечеря с чорбаджи Марковата челяд. Тогава той се опитваше да претендира за погиналото право на своя еснафски морал.

Шарж от Александър Божинов

Ив. Вазов – трезвият първоучител на нашия битов реализъм съвсем чистосърдечно изрази тая наивна вяра у народа, без да се улови на въдицата на литературния алкохолизъм. Когато бай Марко в "Под игото" черпи на трапезата дребната си челяд с изстудено вино във форфорова паница, той вярва, че наставнически "поучава" за живота:

– Пийте, бре маскари!

Майката протестира, но нали е жена… трябва само да слуша, когато Марко тъй строго съди:

"Нека да пият при мене – да не са жадни за вино… аз не ща да станат пияници, кога пораснат."

Ала… погина с робството онова време, когато пиянството публично се считаше за срам и грях.

Днес така ли е?

Още в утрото на свободния ни живот алкохолизмът в литературата ни, по западноевропейски, си обръсна мустаците, турна си бяла копринена връзка и, упоен от млада любов, с чаша в ръка запя: "Жени и вино! Вино и жени!"

Именно с тая лирика на еротичния литературен алкохолизъм Кирил Христов сам подписа смъртната си присъда и никаква амнистия не можа да го спаси впоследствие. Много вода изтече от тогава, но тежи и днес върху съвестта на нашата лирика пубертетната еротика на тоя поет, който пръв пропиля семето на алкохолизма в чернозема на българската литература.

Може поемата на К. Христов "Чеда на Балкана" да е "дълбоко замислено епическо произведение", както някога официално го похвалиха. Може "нашият именит певец" само за тая поема да остане в "пантеона на безсмъртните", както някои твърдят, но уверени сме – никой свестен читател (не само трезвеник!) няма да признае за "сериозно" епическо произведение следната извадка от т. ІІ на "Чеда на Балкана":

То кръчма и под път се и над път намира,
но не и кръчмата на бае Кира.
Аз много в града престолни знам,
ала такава втора няма там.

Все с такива тромаво сглобени стихове по-надолу поетът ни убеждава, че кръчмата на Кира не била като другите, а – "клуб на мира". Но вижте, молим, в тоя клуб на мира с какво епично спокойствие са подредени земните "блага" – "мезетата":

Завеса цяла от луканки, пастърми,
езици пушени и бутове.
Пекат се дробчета, кебапчета, шердени,
момици и сърца – и що не щеш!
Поръчай си и пий на здраве ти и еж!

У нас, като в някоя спиртоварна работилница, литературните казани непрекъснато се подклаждат, кипят от "художествено" нагряване и вдъхновено шурти от лулите родното "поетично" творчество: площадна еротика, остра порнография, спортна мания, вакханален бандитизъм, сексокрация и др. И сред тая сладостно-опиваща демонична музика като стара прекипяла пращина тихичко ромоли избистреният самоток на литературния алкохолизъм.