Когато настъпи, по правило надигат глава чудовища, които имат един враг – Свободата

„Вие страдате от хаос, от вандализъм, от насилие. Вие страдате от липсата на авторитети. Вие страдате от корупцията, липсата на инициатива, от разпуснатостта, която увеличава безпрецедентната бруталност на индивидите, от арогантността на мафията и комбините на новите богаташи”.

Тези думи на знаменитата френско-българска изследователка Юлия Кръстева от есето „България, мое страдание” все по-натрапчиво изскачат в съзнанието ми през тази година. Дори и по време на светлите Рождественски празници. Тягостна година за България. Сигурно някой ще намери основания да прибави - “поредната”. Но аз няма да го направя. Защото 2022 година е особена. Наподобява, макар и бледо, сумрачната и нездрава атмосфера, наситена с гейзери от негативни обществени емоции, която Жан-Пол Сартър приписва на окупирания от нацистите Париж с думите: “Дали хората ще ме разберат, ако кажа, че макар и непоносим, ужасът добре ни подхождаше”.

Светът се изправи пред най-драстичното посегателство срещу мира, сигурността и просперитета след Втората световна война – руската военна агресия срещу Украйна. Агресия, чиято нескривана цел е унищожаването на един народ – украинския, и на една суверенна държава – Украйна. Това предизвикателство се посреща от Свободния свят с безпрецедентно единство и солидарност с жертвите на агресията. Защото залогът е Свободата - ако военолюбците в Кремъл не бъдат спрени сега, утре може да подпалят света, водени от глобалистката доктрина за “руски свят”. България обаче посрещна това предизвикателство по-слаба от всякога. С гротескното по своята некомпетентност правителство на Кирил Петков и „Промяната” в съучастие с БСП, ДБ и ИТН.

Броени дни след избирането на това правителство, на 29 декември 2021 г., написах в социалната мрежа: “Дипломирана посредственост и функционална неграмотност, зад които прозират ясни икономически и чужди интереси, превземат държавата. Момченца и момиченца с нулеви административен опит и познания за държавността и управлението, офисен планктон - довчерашни дребни стажанти или младши служители в частни фирми и кантори, днес са инсталирани на ключови позиции в управлението и висшата администрация. "Калинките" се подменят със стартъп-калинки. Експертността пада под санитарния минимум. Вижте назначенията, вижте парламентарните комисии. Готовността за предателство на националните интереси обаче е на макс. Това нашествие на хунвейбини без вратовръзки ще има дългосрочни негативни последици за България. Ще става все по-зле за обикновените хора в държавата на Киро и Ленчето. И все по-добре за олигархията, която подрежда това управление. Но всичко е точно. И рано или късно ще приключи унизително и жалко. Гледан филм.”

Край на автоцитата. Година по-късно, когато правителството на Кирил Петков вече е получило своята обществена оценка – вот на недоверие в изборите, изпратил ПП и ДБ в опозиция, БСП - още по-близо до дъното, а ИТН – в политическото небитие, аз не одобрявам тогавашната си оценка. Прекалено щадяща е. Истината е, че над България беше извършен погром. Бяха измамени и извратени надеждите на хората за положителни промени. Не само от “Промяната”, а от целокупната “политическа конструкция”, сглобена с активното участие на кръговете, гравитиращи около “Дондуков” 2. Същата конструкция, която първо се беше самообявила за “коалиция на почтените”, а после с фанфари овласти кирилпетковци, защото с такива министри България щяла да бъде друга. Вече наистина е друга – държава в икономическа разсипия и застой и с ерозиран конституционен ред. Държава в напреднал стадий на обществено разложение, предизвикано от гнилостните бактерии на ширещо се гражданско безкултурие, кремълска пропаганда и профанизация на политическата арена. Държава, която ако не беше “имуностимулиращото” членство в най-могъщите икономически и военно-политически съюзи на планетата – ЕС и НАТО, вероятно вече щеше да се сгромолясва в тресавището на авторитарни експерименти и варварски политически парадигми. Държава, която изживява своя “Ваймарски момент” на слабост на демократичните институции и партийната система. На обществена фрустрация и неспособност на политическата класа да очертае перспектива и да излъчи силно правителство. А когато настъпи “Ваймарски момент”, по правило надигат глава чудовища, които имат един враг – Свободата. А Свободата се унищожава най-бързо с еднолична и безконтролна власт, с осакатен парламент. Никак не е случайно, че в разгара на българския “Ваймарски момент”, периферни, но политически обозначени фигури, са пуснати да опипват почвата за президентска република. Политическата генеалогия на тази идея и на кръговете, които стоят зад нея, като “червена нишка” води към старите мрежи на влияние, наследени от репресивния апарат на тоталиталната държава. Те вече трансформираха своя социален статус при стария режим в икономическа власт в демократичното общество, съчетана със скрито влияние върху демократичния процес. Но вече искат да имат и политическа власт, при това съвсем открито – не за себе си, естествено, а за своите деца и внуци.

Няма да се уморя да повтарям, че президентско управление в Европа неслучайно няма, а дори и в полупрезидентски хибриди, като Франция и Финландия, които са продукт на национална специфика, ролята на парламентарната институция е значима. И това е така, защото Европа пази лошите исторически спомени от авторитарните и тоталитарни режими, превзели континента през XX век. Единствената успешна президентска република в света – САЩ, е такава поради цял комплекс от специфични причини, които в съвкупност не съществуват другаде: федерална структура, която ограничава значително президентската власт, повече от четвърт хилядолетие непрекъсната демократична традиция, силни медии, независим съд, активно гражданско общество. Навсякъде другаде - в Третия свят и в постсъветските републики - президентското управление е отворена врата към недемокрацията.

Към това се опитват да тласнат и България, възползвайки се от Ваймарския момент, в който се намираме. Само по този начин могат да деконструират най-голямото историческо достижение на страната ни от Освобождението насам – присъединяването към Свободния свят. Веднъж деконструирано това достижение, ще се отвори път за прикачване на България към други, макар и все по-имагинерни, геополитически конструкции и пространства, в които нито Свободата, нито Демокрацията са ценност.

Ваймарският момент е не само опасност. Не е обаче и възможност, както гласи популярното клише, според което китайският йероглиф за “криза” се състоял от две части: “опасност” и “възможност”. През 1959 г. Джон Ф. Кенеди лансира този неточен превод и оттогава го папагалстват безкритично. Според компетентните лингвисти и синолози обаче, йероглифът за “криза” се състои от “опасност” и “критична точка”. Тъкмо в такава критична точка се намираме. И това прави отговорността на системните партии за укрепване на парламентарното управление и за излъчване на редовно правителство още по-голяма. Защото отвъд критичната точка следва точката на незавръщане.