Стиховете на Кръстина Филипова са задочен отговор на сквернословията за поета

Опитите за омаловажаване на величието на най-големите рожби на националния дух са посегателство над България

Не мирясват с опитите си да дискредитират Вапцаров, да “доказват”, че...

Няма да огласявам това след че-то, тъй като не виждам смисъл да влизам в диалог с вярващото си неразумие. Хорът на опечалените от Вапцаровия талант и популярност все ще намира продължение на безсмисления си монолог. Обясних и най-страшното на безотговорните егоцентрични напъни - опитите за омаловажаване на величието на най-големите рожби на националния дух са посегателство над България. Пък и на нейното бъдеще. Намеквах, но сега ще се произнеса ясно - нормите на съвременната демокрация (и те разтегливи в употребата си) не могат да са мерило за историята. Нечието незнание и опити за конюнктурно възпроизводство в нея не са оправдание за ничие съдничество и превзетост. Мерилото за Словото е времето, което с неспиращата обич на поколенията към Вапцаров се е произнесло. И няма как с политически хватки и с уж философски и естетически дребнавости това да бъде променено. За опечалените хористи ще опитам с едно средство, което се надявам да бъде разбрано не от тях, а от четящите разумни хора.

За съжаление малцина от тях познават поетесата Кръстина Филипова, която си отиде миналата година на близо 93-годишна възраст. Поради това ще ги насоча към някои обяснителни за случая биографични факти. Но преди това - аз, а вярвам и ти читателю след прочита на няколкото не най-представителни нейни стихотворения, я смятам за значима поетеса. И нещо не по-малко важно - честна и безкомпромисна в творчеството си. Тя никога не сътвори стихотворения в нечия угода и това е само едно от доказателствата.

Из написаното от мене за нея: “Големи български писатели тръбяха, че преди 1989 г. нямало нищо неиздадено в писателските чекмеджета. Възразявам - да, но имаше хора в чекмеджета. Пречката за Кр. Филипова е произходът є, който я ограничава и в образованието, и във всичко произлизащо от това. Чекмеджето є е скроено и от обществената враждебност, и от неминуемите собствени страхове и ограничения, и от сковаващите внушавани представи за недостижимо величие на утвърдени писатели. Талантът е крехка работа - може да си остане като семе, да се пречупи като стъбло, да израсне нависоко, но хилаво. Кръстининият се оказа с дълга вегетация - изкласява след 1989 г. Първата си книга издава на 65 години.”

Както виждате, с житейското си страдание Кр. Филипова имаше всички основания да се направи на обидена на Вапцаров. Или най-малкото да се нареди до коварното пълзящо мнение - бил надценяван поет. Надценяван? Какво е това, от кого е надценяван? От Салваторе Куазимодо, от Николас Гилен, от Евгений Евтушенко, които го смятат за изключителен поет? От голяма част от възприелата го като откровение интелигенция на 700-милионната Латинска Америка ли? (Справка - книгата “Чака ме светът. Никола Вапцаров в испано- и португалоговорящите страни” на писателя и преводач Румен Стоянов, 2009 г. В нея има каква ли не информация за популярността на Вапцаров, включително и за неизвестни издания на поета там - в Мексико и др. Плащали сме били да го издават по света? Смях в залата!)

Но както виждате, за разлика от мнозината късни герои и жертви, Кр. Филипова приема и силата на Вапцаровата поезия, и величието на саможертвата му. Ще ви предпазя от прибързаното заключение, че тя като мнозина други е сменила боята. Напротив, без никакви компромиси до края на живота си имаше негативно отношение към Тоталитаризма. Но мислеше, виждаше и сравняваше трите епохи, в които бе живяла. И като сериозна литературна личност приемаше писателя по Словото му. И както нейното поколение - желаеше доброто на България.

Подборът на стиховете й съм обвързал с темата и с желанието ми да усетите нейната непримиримост към малките души с голямо его и към всеобщото ни падение.

Както и болката от незабелязването є, но изказана с достойнство и без самохвалство.

 

БЕЗАДРЕСНО

За мен си некастрирано куче,

спокойно плодящо се.

Продаваш деца и жени

(на четири очи, не на сергия).

Продаваш гласа си, душата,

човешка дори карантия.

(В тази държава отдавна

не се произвежда,

всеки само продава.)

Знаеш ли, малко човече,

ти си собственост вече

на онзи - на купувача.

Поръчков убиец, евтин електорат.

Колче опорно за духовен разврат.

Страшно е, че те има.

Купувачът и ти сте самото падение.

Или даже самата причина.

Брат си на онзи, дето все е мълчал.

И още мълчи.

Когато избираме,

когато ни лъжат и грабят.

Когато справедливо

крещят на площада.

И децата ни, като семе се пръсват

из Европа и Щатите, из Канада.

Без тях всеки ден обедняваме.

За сънища върху кал няма сбъдване.

Господи, помогни на България

да пребъде!

Толкова искам нещо добро

да се случи!

Ала тези некастрирани кучета...

На Никола Вапцаров

По случай 100 години от рождението му

Декори прости - като за безсмъртие.

Тунел.

Патрони за разстрел.

Столетно ехо над цялата планета.

И локва кръв - каква нелепост!

Та в него имаше недонаписани куплети.

Имаше любов неизживяна.

Убийците - те друго не умеят

освен да се прицелват във сърцето.

А ти, морякът и поетът,

обикнал свободата на морето,

бе цял обзет от светлия копнеж

на своята земя да я дадеш.

Но тя и днес, и в онова далечно вчера

все е осеяна със локви.

Остави ни бронираната вера.

И сам не знаеше, че хвърляш котва,

за да останеш като жива рана,

която още не е преболяла.

Като месия и предвестник

на пролетта, онази пролет бяла,

сънувана, но недочакана.

А хлябът, знаеш ли, че пак е черен?

Че не е лесно,

дори със сянката ти някой да се мери.

Ти днес си връх, прекрасен мой поете.

И висотата колко ти прилича!

С обич и възторзи вместо цвете

на теб, върха, подножието кича.

• • •

Върхът

Воюват за теб, но забравят,

че делиш самотата си с птиците.

Победилите мислят, че те са високите -

не ти, който гледаш на небето в зениците,

а на бурите знаеш и гнева и посоките.

Всеки връх крие своите рискове -

само крачка встрани - и отново си в ниското.

Слагат равенство между тебе и славата.

Тя е преходна, а ти - връх си оставаш.

Победилите идват надути

от хвалебствия и от гръмки салюти,

а си тръгват смалени.

Само стъпили върху теб, те изглеждат големи.

И си мисля с тъга:

все по-често те достигат с пълзене.

Все по-рядко - с крила.

• • •

Звездопадни асоциации

На лятото от нощния загар

звезди се сипят щедро над морето.

То не е звездопад, а луд пожар

от августовски фойерверки.

Сякаш Космоса

протегнал е ръце да ни докосне.

Рибите размахват мудно перки.

Дремят в пясъка изхвърлените миди.

Нощта от страх притваря черни мигли -

тези побеснели фойерверки

в сънливото пространство на брега,

нахлуват дръзко като опитни апаши.

Човекът с малката душа

и той се плаши,

когато друг излъчва светлина.

* * *

Стоим встрани, незабелязани

от седналите тигри в ложата.

Мнозина си смениха кожата -

сега са лъвове - по-благородно е.

Правят се на късогледи.

И май ни бъркат нещо със джуджета,

Взимат ни

за мънички войници от олово.

Стоим си все така незабелязани.

Или отричани, отхвърляни...

И колкото и да не искат,

служим заедно

в големия и светъл храм на словото,

Защото сме от Господа белязани.