Вапцаров отказва на „Златорог” с достойнство

Мълчанието на съображенията на посветените

Как другите поети приемат стихосбирката „Моторни песни“

За левичарите идеал е Смирненски, на неговия фон Никола изглеждал „несъвършен“

Джагаров: Мнозина го превъзхождат по майсторство и умение да се правят стихове

110-та годишнина от рождението на Никола Вапцаров за пореден път даде воля на спорове за поезията и личността му. “Преосмислянето” и отричането на поета заради политическите му възгледи започна почти веднага след 10 ноември 1989 г. Началото на оплюването сложи Марин Георгиев с книгата си “Третият разстрел”, за да изкристализира в написаното от “критичката” Даниела Горчева: “Смятам, че Вапцаров е прехвален. Той има две хубави стихотворения и още едно, талантливо написано, но твърде патетично и пропагандно. Останалите са пропагандна, просташко-плакатно поръчкова поезия, лозунгаджийство.”

С твърдото убеждение, че глупостта и наглостта не бива да се отминават с пренебрежение, за да не избуяват, вестник “Труд” се обърна към Йордан Каменов, утвърден литературен историк и автор на две книги за живота и творчеството на поета. Той ще представи величието на Вапцаров и падението на неговите хулители в поредица от няколко публикации, следващата от които очаквайте идната събота.

 

В началото на пролетта на 1936 г. Вапцаров е уволнен от Книжно-мукавената фабрика. За малко селище като Кочериново това означава и невъзможност да си намериш работа. Въпросът накъде вероятно не е стоял пред поета. Не защото София предлага кой знае колко сигурни, престижни или добре платени места за човек с неговата квалификация среден техник. А защото столицата се е превърнала в главен център на литературния живот. Всъщност друг тогава и задълго няма. В София живеят белетристите Йордан Йовков, Антон Страшимиров, Елин Пелин, Добри Немиров, Георги Райчев, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Фани Попова-Мутафова и т. н.; поетите Елисавета Багряна, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Дора Габе, Славчо Красински... Почти до един родени в провинцията и извървели нелекия път оттам до достигнатото място в литературата. Вапцаров също се отправя към София с надеждата да стане поредният литературен завоевател. (Той вече е извършил поетичната си метаморфоза, написал е едно-две нови стихотворения и несъмнено е повярвал в себе си.) Че думите ми не са измислено предположение по аналогия със съдбите на споменатите писатели, говорят два факта. Вапцаров търси и успява да отпечата стихотворения, детски творби, статии и рецензии. И това време - 1936-37 г., е първият му активен период на публикуване. И вторият факт - той участва в три тематични конкурса за литературни творби. Два от които печели. Така той извървява първата си отсечка по пътя към признанието.

Откъм страната на забелязването най-вече печели контакти и запомняне на името. Той, който умее да се движи сред различни обществени групи, за първи път влиза в писателските среди и завързва познанства с млади художници и артисти. Част от контактите произлизат от земляческа близост, но повечето се дължат на неговото можене и личностно присъствие. А творците, с които общува, споделят или се доближават до идейните и социалните му позиции. Не съм сигурен, че само на него се дължи такова ограничение. В оценките си за литературата Вапцаров не допуска намесата на никакви странични фактори. Уважава и цени не името, възгледите или личния чар, а само силата на сътвореното. И в разпознаването й е просто безпогрешен. От друга страна той все пак предпочита всекидневната близост със социално сродните души. Каквото и мнение да има за таланта им. Предполагам, обаче, че би бил удовлетворен в по-голяма степен от приема на първенците. Заради правото му на равностойно общуване с тях. Но сам не ги търси, може би, заради дистанцията, създавана от неговото достойнство. А и те му отвръщат със същото, но от висотата на пиедесталите си.

Повече от контакти и очакване да видят разгръщането му Вапцаров не би могъл да желае. Невъзможно е у нас да се надяваш на друго, преди да публикуваш първата си книга. Е, Вапцаров я издава в самото начало на 1940 г. - “Моторни песни”. Впрочем, появата й е свидетелство, че познаващите стиховете му художници го ценят. Или пък че отношенията между хората в изкуството са били непостижимо дружески за днешния ден. Четирима художници организират помежду си конкурс за корицата на книгата. Били са и участници, и жури. Избират проекта на Борис Ангелушев. Вапцаров сигурно е бил поласкан, но той очаква признанието на литературната общност. Предполагам от цялата, а не от близката му по възгледи част. И не го получава. Макар формално да е трябвало да бъде удовлетворен. Излизат 7 рецензии, от които две - на избягалия в 1947 г. деец на БКП Петър Семерджиев и на емигриралия в Македония и станал яростен македонист Димитър Митрев, бяха премълчавани до 1989 г. Което не променя картината на рецензентския прием на книгата - по-скоро отбелязване на факта и идейната насоченост, отколкото истинска оценка. А тя за творба с рядка за нашите стихосбирки издържана концептуалност и новаторство (не се колебая при избора на тази леко изтъркана дума) е значела освен възхита и посочване на мястото й в съкровищницата ни. Какво като е първа книга и авторът й е встрани от литературния живот.

Ще забавя разказа за съображенията на Мълчанието и ще се върна към Вапцаров. Неговото мълчание, т. е. поспадналата му публикаторска активност от първата година в София, въпреки сериозната подготовка за книга, мога да обясня само така: Той е съзнал литературната си мисия, което го е освободило от суетата да търси популярност. Той знае какво е постигнал и очаква от другите потвърждение. Не похвала за усилията и приемане в гилдията, а Потвърждение.

Какво получава? Поведение на съображенията от двете страни на идейно разделената и тогава литературна общност. Ще започна с елитарните автори, служещи само на изкуството. Всъщност, това е цветът на литературата ни. С различия помежду отделни групи, но и някак водени от сп. “Златорог”. И преди, и сега се приема, че Вапцаров е подминаван от тях не само по идейни, но и по художествени причини. Дали е така?

Описал съм вече един споделен с мене факт, изцяло променящ насадените представи. Някъде около 1987 г. ме потърси Лазар Крапчев, някогашен журналист в “Зора” и племенник на Данаил Крапчев, собственик на този водещ до 1944 г. всекидневник. И ми разказа как многократно литературният критик Владимир Василев, създател и главен редактор на “Златорог”, го е търсил да му организира среща с Вапцаров. Накрая той го сторил, като наблюдавал отстрани разговора им. Разбрал е достатъчно ясно, че Вапцаров е отказал предложението да сътрудничи на списанието. Нещо, което никой български писател не е правил и не би направил.

През 1924 г. Владимир Василев приютява трима от най-талантливите млади писатели - Н. Фурнаджиев, Ас. Разцветников, А. Каралийчев, с тях и критика Г. Цанев, дали вече заявка за социална ангажираност с дебютните си книги. Сетне върши същото и с “новия Смирненски” - Сл. Красински. Такава покана значи приемане в елитарния литературен клуб, писателска кариера с протекции и гаранции. А във Вапцаровия случай - би било и чаканото Признание. Но цената, на която е можело да го получи от и чрез “Златорог”, е била Съгласието. Вапцаров не го дава, а след отказа му тези съображения надделяват у Вл. Василев и той избира мълчанието. Ще го наруши чак в 1947 г. (не защото обслужва тогавашната политическа конюктура) със статията “Певец от Пирин”.

След 1944 г. критикът е разпнат заради елитарността на списанието, като, разбира се, официалната версия за кръста е друга - подчинена на идеологията. Вл. Василев създава “Златорог” с цел да го направи издание за най-доброто, раждащо се в литературата ни. Привличането на млади таланти с размирни възгледи и така изглеждащо творчество той прави с добри намерения и в името на българската литература - споменах вече какво значат те за младите автори. Това, което се случва с тях, го доказва - всички те не остават при дебюта си и израстват като автори. Без един - Фурнаджиев, който така и не достига равнището на блестящия си “Пролетен вятър”. Все пак неизбежен страничен ефект е отделянето им от другото, наричащо себе си тогава нов реализъм, и приглушаване на социалната острота. Вапцаров познава отлично “отвличането” и последиците му. Отказът му, обаче, не е свързан с това. Той е въпрос на достойнство. Вл. Василев не разбира, че има работа не просто с високоталантлив поет, а с личност с Мисия в литературата. Който, за да я изпълни, не бива да се отклонява от нея, ако ще затова да трябва да плаща с цената на изтърпяването на всичките земни страдания.

А защо мълчат хората, в чието признание Вапцаров следва да е сигурен. Та те - водещите представители на новия реализъм, трябва да оценят какъв талант се влива в техните редове. Един от тях - Георги Караславов, все пак пише за “Моторни песни” в свой обзор за три новоизлезли книги. Без да се различава от останалото рецензентство. След време писателите около Вапцаров ще говорят за ролята си в издаването на неговата стихосбирка и ще се представят за негови учители и покровители. Не ще споря с тях. Досещам се за подбудите на мълчанието им за книгата и автора й. Защо мълчат? Лесният и неверен отговор е с позоваването на българския гений на завистта. Част от истината е, че техен поетичен идеал е Смирненски и на неговия фон Вапцаров им изглежда несъвършен. Но нима това трябва да възпира въздействието на талантливото върху посветените? Нещата трябва да търсим не в литературата, а в литературния живот. Групата на левите писатели освен че има своя ценностна система, е изградила своя йерархия в редовете си. А както знаем пропускът във водещата група в йерархията никога не са само официалните критерии. Вапцаров би следвало да отговаря на ценностната система, но приемът му означава и да му признаят върховенството. А те, водещите, не са готови за този жест. И някога няма да бъдат. Защото вече почват да приемат литературата като пространство, което могат да си поделят по някакви заслуги и съображения.

Няма да бъда голословен, а ще се обърна към фактите. Цитирам текст от 1979 г.: “Но все пак може да се каже, че поне десетина души, които Никола Вапцаров смята за свои другари, а някои за свои учители и наставници, не му отстъпват по способности, нито по преданост към делото, да не говорим за това, че по равнище на майсторство и на умение да се правят стихове те значително го превъзхождат. Поклон, дълбок поклон пред тези творци!

Справедливостта обаче изисква да се добави, че никой от тях не достигна такова единство на думи и дела, такова покритие на идейност и художественост...”

Текстът е на Г. Джагаров, а го цитирам по книгата му “От Ботев до Ботев”, 1982 г. Писан е в 1979 г. и е публикуван в навечерието на най-мащабното честване на Вапцаров юбилей. Предназначението на Джагаровите редове е да смирят мърмореното пред властите на онези, живите му съвременници, дето “значително го превъзхождат” по “равнище на майсторство”. Виждал им се е потискащ и несправедлив към тях пиететът на нацията, а тогава и на властта. От познатите ми компромиси този е един от много срамните. Вапцаров никога, никога не е посочвал свои учители и наставници измежду тях. А и как може да сравняваш абстрактната преданост с действителната героика. От тази група, още от 1946 г. произлиза и митът, че обаянието му се дължи на “единство на думи и дела”, на героичната му смърт. А работата е почти библейска - “В началото бе Словото...” Началото на истинския писателски прием е Словото. И ако то е въздействащо или поне интригуващо, тогава идва интересът към личността на автора. Останалото е бош лаф. И мълчание, ако не искаш да признаеш и оцениш Голямото.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура