Васил Левски е историческа личност, достойна за цялото човечество

Като монах, посветил се на Бога, Васил Левски - дякон Игнатий се чувства призван да служи на божествената и човешката справедливост

През новата 2023-а, която настъпва след броени часове, се навършват 150 години от гибелта на Васил Левски. За нейното отбелязване е създаден инициативен комитет, включващ десетки институции, под патронажа на президента на републиката - републиката, която си остава все така далече от високите изисквания на Левски... Много по-важно от официалните речи и лицемерните клетви на политиците е отношението на “обикновените” българи към една Личност (с главна буква!), която е отрицание на “усвояването” на властта за собствена полза. И на поставянето на националните интереси в услуга на чужди сили, включително такива, които третират България като “неприятелска държава”...

Да се анализира патриотизма на Левски е трудна задача. Както сме писали и друг път, не става дума за неговия “личен” патриотизъм, а за способността му да събужда и мобилизира родолюбивите чувства на хиляди хора! Да ги извежда, подобно на Христовите апостоли, от тъмнината на робското търпение и живуркането към светлината на Свободата - както на „... милия български род...”, така и на човека като Божие творение. В книгата “Левски - другото име на Свободата” (2017 г.) се опитахме да покажем, че магическото въздействие на патриотичната идея е факт още в трудното време на “слугуването” на юношата Васил при неговия вуйчо архимандрит Василий. През годините любовта към Отечеството, “най-висшата световна добродетел” за Раковски, избуява все повече - въпреки житейските перипетии, преследвания, разочарования, малки и големи предателства... Освен това Левски притежава силно развит усет към историята и сакралното значение на човешките дела като неотменна част от „... времето, което е в нас...”, и което свободната воля е в състояние да “обръща”. В писмо от 19 февруари 1872 г. той пише на своите съратници: 

“Братя! Възобновяването на нашата славна (преди) държава, отърваването ни от проклети агаряни, за да си добие първата чест и слава нашето мило Отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили... Дързост, братя, и напред! Вашето съучастие в народното ни дело ще остави имената ви неизгладими в народната ни история...”

Подобно на другите титани на Възраждането, Левски израства като “просветен националист”. Да припомним и неговата непоколебимост към единството на българската нация - там, „... където живее българинът - в България, Тракия и Македония...” Левски влага в названието “Българско” цялата наша етническа територия, включително Скопие и Охрид, Ниш и Зайчар, Лозенград и Странджа, Тулча и цяла Добруджа... Той познава българите в Бесарабия и Таврия, многохилядната колония в Цариград и онези над милион наши сънародници, прокудени от поробителя във Влашко и Молдова... През януари 1873 г. пред извънредната комисия в София заловеният водач на революцията поставя не само въпроса за освобождението, но и за опазването на изконната цялост на България. Левски заявява, че създава комитети и защото „... Сърбия, Влашко, Черна гора и Гърция са готови да заграбят България - затова, за да не дадем земята си!” 

За възрожденските българи еквивалент на понятието “патриот” е “добър българин”! Според съратниците на Апостола именно той е „... най-добрият ни българин...” “Твой един син, Българийо...” - пише Ботев, с други думи, най-добрият син на Отечеството. “Ние сме много, ти си един!” - заявява на Левски неговият събрат в делото Христо Иванов - Големия. През 1874 г., година след гибелта на Апостола, в писмо до Панайот Хитов революционният комитет в Русе заявява: “Нашият усилен труд малко полза ще принесе, защото го няма основателят (Левски), а втори на неговото място не можем да намерим...”

Нека припомним и онова, което разказва поп Минчо Кънчев. Съзаклятниците от няколко комитета в Тракия, които подготвят освобождаването на Апостола при очакването му отвеждане в Цариград през февруари 1873 г., водят следния разтвор: 

“Питам юнаците: 
- Като ще отървем Левски, сетне за вази как мислите? 
 - Ще отървем Левски, че ний и в Марица да се издавим, за нази е нищо. Само да освободим Левски - защото нямаме втори Левски на света!” 

Няколко думи за Левски като вярващ човек и монах. Колкото и да се стремят ранните биографи на Апостола да го представят според собствените си радикални разбирания, Васил Левски / Дякон Игнатий категорично е православен монах, следващ с цялото си същество пътя на Спасителя и неговите апостоли. Човек, който съзнателно и по своя воля е приел монашеството в името на любовта към ближния. И който никога не е “хвърлял расото”, а възприема мисията си на борец за свободата на България като висш израз на любовта към ближния.

В своето епистоларно наследство Апостола не прекалява с християнските послания, но те убедително присъстват в неговото съзнание, слово и дела. В писмо от лятото на 1872 г. до новоприети комитетски дейци Левски заявява: “Братя, от днес радва се всяко българско сърце, от днеска захващате християнския път, защото оставяте всичко и вземате кръста си, т. е. или сте истински християни, както ни казва вярата, или смърт. Само трябва дързост, постоянство и труд. Бог нека ви е напред и честта българска...” 

Има нещо дълбоко символично, че в последното си писмо, изпратено до комитетските дейци в Ловеч на 12/24 декември 1872 г., Левски предупреждава за моралното падение на онзи, „... който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евангелието, т. е. във вярата и честта си, той е най-ниския и гнуснавия човек на света. По-добре сто години мъки - честно, а нежели да тъпче вярата и честта си!”

Трябва да се отбележи не по-малко категорично, че вярата не прави Левски смирен грешник, който иска да си спаси собствената си душа, още по-малко православен “фундаменталист” и тесногръд “калугер”... Като истински монах, посветил се на Бога и своите ближни, дякон Игнатий се чувства призван да спасява душите на другите, да служи на божествената и човешката справедливост. Затова у него няма ненавист към хората с друга религия, напротив! Революционни комитети са изграждани и в някои от селата на българите католици около Пловдив. При втората си обиколка, а навярно и в други случаи, Левски разнася и прокламации на турски език. В християнска България, убеден е Апостола, има място за всички, които приемат нейните закони и обществени норми, независимо дали са християни, евреи или мюсюлмани. Равенството между хората е императив, който идва от недрата на Христова вяра и е в съзвучие с най-хуманните идеи на модерното време, проникнали дълбоко в революционната философия на Апостола.

Колкото и патетично да звучи, за поколения българи Васил Дякона, монахът - воин на националната революция, е олицетворение на любовта към Отечеството и човешкия род! Нека припомним, че Апостола е казвал как след Освобождението на България би заминал да се бори за свободата на други народи. Както никой друг от нашите национални водачи, Левски заявява, че българският народ „... се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи”. Българският Апостол на Свободата е личност със световни измерения и това се признава от всички чужди изследователи, докосвали се до неговия живот, дейност и идеи. Всяко българско поколение, всеки българин има “своя” Левски - още едно доказателство за универсалното послание в живота и делата на една историческа личност, която е достойна за цялото човечество.

Така или иначе, вече сме самото навечерие на емблематичната годишнина, която ще се превърне в поредното доказателство за светостта на Левски - святост, приета от целия ни народ, от всеки честен българин. Обстоятелството, че неговата мисия на апостол и великомъченик е неприета от “официалната” църква, не може да отмени ореола на онзи, когото още приживе: „... светец го зовяха...” И неговото фактическо безсмъртие след гибелта му на бесилката, “равна” по думите на Вазов с кръста на Спасителя...