Според „Закона за народните горски чети“ една от ръководните фигури в революционното командване е „първостепенният знаменосец”

Левски стига до идеята за масова революционна организация „в Българско“ в резултат на опита си от „четническото 1867-о лето“

В дните, в които честваме годишнината от гибелта на Васил Левски, най-обичаният наш национален герой (вярната дата е 18-и, но по традиция се отбелязва и на 19 февруари), ще припомним един от важните моменти в израстването му като революционен водач - четническата акция през 1867 г. По онова време Дякона вече е натрупал опит в Първата българска легия (1862 г.), но именно през 1867 г., от 28 април до 4 август, бъдещият Апостол на Свободата изминава заедно с четата около 650 км по българската земя – от Дунав, през Лудогорието и по Стара планина,– и се запознава съвсем отблизо със ситуацията в страната.

Плановете за „лето 1867-о” предизвикват еуфория сред емиграцията в Румъния и Сърбия. Готвят се няколко чети, но по обективни причини в България преминават и действат единствено онези на Панайот Хитов и Филип Тотю. Отзвукът обаче е изключително силен, вкл. в чуждия печат, а магическата дума „комита“ отеква в съзнанието на млади и стари. Участието на Левски е отразено в редица спомени, вкл. в онези на „първостепенний войвода“ Хитов и на „второстепенний войвода“ Тотю. Заемането на високата позиция в четата на Панайот Хитов именно от Левски е по настояване на самия Георги Раковски. Според „Закона за народните горски чети“, създаден от Раковски, „първостепенний знаменосец” е една от главните фигури в революционното командване.

Четата е формирана при пълна конспирация в чифлика на Никола Балкански (братовчед и близък съратник на Раковски) край Букурещ. Финансирането ѝ е поето от Христо Георгиев („лидерът” на „Добродетелната дружина”) с оглед на плановете за съюз със Сърбия. Решено е Хитов да не вдига въстание, а с поход по Балкана да демонстрира българската готовност да действие. Преминаването при Тутракан става с „транспортните услуги“ на местни турски лодкари срещу заплащане, които са втрещени, че вместо договорения контрабанден товар каменна сол трябва да превозят въоръжени до зъби български бунтовници… Ще поставим акцент на някои моменти, показателни за ролята на Левски в четническата акция. Още в началото на похода, в дунавското блато срещу Тутракан, войводата е спасен от удавяне именно от Левски! Знаменосецът, втори по ранг командир, проявява отговорност за живота и здравето на другите, като следи строго за дисциплината. Един анекдотичен случай, в който личи и почерка на доскорошния „даскал“ – при поредния изморителен преход Левски строго забранява на четниците да пият студена вода, за да не се простудят! В своя опит за автобиография в стихове Левски споделя:

Станах и отидох в Стара  планина
с вярна дружина, с Панайот войвода,
юнаци народни, тяхен аз байрактар.
За година време всичко разгледах,
което не знаех, войвода аз питах…

Равносметката от четническата акция е важна за бъдещия стратег на революцията. От една страна, той опознава хайдушкия живот, по думите на Мерсия Макдермот, радостното чувство „...да бъде част от една братски сплотена дружина...” От друга страна, проумява, че четите няма как да се превърнат във въстаническа армия, ако почвата не е предварително подготвена. Подкрепата за четата, доколкото я е имало, е от страна на верни „ятаци” по градове и села. Тези смели българи обаче не разполагат със сериозни средства, оръжие, боеприпаси и т.н. Всичко е на местно равнище и без обща организация. Дошлите в Балкана сливенски младежи, искащи да се присъединят към четата, са със старо и негодно оръжие – не „… пушки, а тояги…“, както горчиво се шегуват четниците… Създадените по онова време „кръжоци“ и „дружинки“ в някои градове, вкл. първите комитети, свързани с Тайния централен български комитет (TЦБК) или „Добродетелната дружина” (Свищов, Търново, Варна и др.), като възможности не се отличават особено от „ятаците”. Нуждата от революционна „мрежа” е схващана още от Раковски, но в България все още е нямало нищо подобно.

Четите на Панайот Хитов и Филип Тотю са от около тридесетина души. Поддържането дори на такава малка военна част, на практика пехотен взвод, не опира само до хляб, сирене и прословутите „печени агнета” в хайдушкия Балкан… Освен с храна, необходимо е и осигурено снабдяване с боеприпаси, медицинска помощ, подкрепления, логистика... Нищо от това не е по силите на войводата Хитов, разбира се, не по-негова вина. За наблюдателен човек като Дякона е все по-ясно, че без вътрешна организация всяка въоръжена акция ще остане под знака на случайните обстоятелства и обречена на провал. Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, за Левски първостепенен приоритет в по-късната му организационна дейност са … парите! Още от юношеските си години водачът на революцията е имал преки впечатления какво означават финансовите средства за съществуването на всяка структура – манастир, училище, градска и селска община… Левски е свидетел и на проблемите с финансирането на Първата легия и четите през 1867 г. Романтиката, на която подобно н своите събратя, е бил подвластен и Левски, не е пречка за неговото трезво, прагматично отношение към работата. За нея „… дела трябват, а не думи!“

Приема се, че Левски стига до идеята за изграждане на масова организация с център „в Българско” през 1868 г. Това радикално гледище, неразбрано от мнозина революционни дейци, не се ражда отведнъж, а първите „проблясъци“ са още през „четническото 1867-о лето”. За разлика от водачите на емиграцията, Левски проумява нещо много важно – ако опасностите в поробена България са изключително много, заплаха от провал съществува и в Сърбия и Румъния. Той е свидетел на премеждията на Раковски, който през 1866 г. трябва да бяга в Русия, за да не бъде арестуван от румънската полиция и предаден на турското правителство. Нека припомним и конспиративните условия, в които са подготвяни четите на Хаджи Димитър и Караджата през 1868 г., на Христо Ботев и Таню Стоянов през 1876 г. Наистина, опасностите в България са големи, но обстановката в чужбина също излага революционерите на изпитания, вкл. изпадането в зависимост от интересите на външни сили.

От своя, макар и скромен военен опит от легията в Белград през 1862 г. Левски е имал ясна представа какво значи обучена армия, ръководена от офицери, снабдена с модерно оръжие, снаряжение, провизии, боеприпаси, медицинска помощ. Затова идеята на Левски, възприета и от апостолите на Априлското въстание, е да се опрат на българските общини, населението, „средната класа”, дори и на местни „чорбаджии“, симпатизиращи на делото. Така наличните ресурси поне отчасти заместват отсъствието на собствена държавна подкрепа. И още нещо, през лятото на 1867 г. Левски вижда отблизо способностите и потенциала на Панайот Хитов, Филип Тотю и другите по-видни „политически” хайдути. Уви, „вехтите войводи“ не притежават професионална военна подготовка, а разчитат преди всичко на своя опит и инстинкти, нерядко и на щастливата случайност!

В интерес на истината, Хитов и Тотю полагат усилия да се самообразоват „в движение“, но това не е лесно... Такава е и разликата с обединената чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджата през 1868 г., която е с изразен „чисто“ военен характер предвид участието на офицери и възпитаници на Втората легия. В Сръбско-турската война през лятото на 1876 г. Панайот Хитов, Филип Тотю и другите войводи привличат офицери в своите щабове. Така под влияние на Левски и натрупания опит постъпват апостолите на Априлското въстание, както и Христо Ботев.

Още през 1867 г. е имало причини „първостепенний знаменосец” да се замисли за нов път на революционното движение – път, който изисква организация, подготвени във военно отношение предводители и редови участници, оръжие, финансова обезпеченост и т.н., без които едно въстание би било безсмислено. В крайна сметка, участието на Васил Левски в четническата акция през 1867 г. е важен период в неговото израстване като теоретик и стратег на българската национална революция.