Младият монах е запомнен като човек, обсебен от книгите

При изграждането на комитетите „в Българско“ в тях неизменно участват представители на учителството

В предишния брой от нашата поредица разказахме за „патриарха на националната революция“ Георги Раковски като будител на нацията. Да съпоставяме Раковски и неговия ученик в борбата за национално освобождение няма особен смисъл - делата на двамата национални водачи говорят сами по себе си. В духа на възрожденската епоха Левски, създателят на Вътрешната революционна организация, е свързан с мисията на възрожденския „даскал“ - нещо повече, тя оказва сериозно влияние върху „чисто“ революционната му дейност. Ще припомним накратко именно тази страна от живота и делата на Апостол, която остава някак си недооценена.

Често се приема, че Левски не е имал достатъчно добро образование. Разбира се, самият той е изпитвал неудовлетвореност от невъзможността да продължи учението си. Това е основната причина за конфликта с вуйчо му архимандрит Василий, който не изпълнява обещанието си да го изпрати да учи в Русия. И все пак, дали образованието на Левски наистина е „слабо“ и недостатъчно? Факт е, че младият Васил Кунчев е имал добри учители - и в Карлово, и особено в Свети-Николското училище в Стара Загора през 1855-1858 г. Там завършва и едногодишен курс за свещеници, който може да бъде приравнен на духовна семинария. Година по-късно отново в Карлово негов учител по църковно пеене (и не само) е знаменитият в онези времена ерудит „даскал“ Райно Попович, при когото някога е учил Раковски...

В книгата „Левски - другото име на свободата“ възприехме мнението на Стефан Каракостов, че шестмесечното обучение на Дякона в известното училище на Найден Геров и Йоаким Груев в Пловдив (1863-1864 г.) всъщност е педагогически стаж - достатъчен според възрожденските „стандарти“ за позицията на „даскал“ и „учен човек“. Да не забравяме и самообразованието - младият монах е запомнен като човек, обсебен от книгите, „... в които се ровел по цели дни...“ в домашната библиотека на карловеца Никола Пулиев. Синовните чувства към Отечеството, породени от семейната и обществена среда, са осъзнати от младия Васил Кунчев и от посланията в забравената днес „Мати Болгария“ на Неофит Бозвели, песните на Добри Чинтулов, „Горски пътник“, патриотичните вестници и книги на Раковски. В крайна сметка, да не забравяме и военното образование, придобито в Първата (1861-1862) и особено във Втората българска легия в Белград (1867-1868).

Левски се заема с учителската професия скоро след „хвърлянето на расото“. На Гергьовден (23 април / 6 май 1864 г.) става „даскал“ в близкото до Карлово голямо село Войнягово. Появата на „разстригания“ дякон смущава селяните, но той невъзмутимо се включва в църковната служба и омайва всички с ангелския си глас... Левски е във Войнягово близо две години - до февруари 1866 г. Запазените спомени за този период от живота на Апостола изобилстват с любопитни, дори анекдотични истории. Благодарение на неговия ученик Петър Стоянов разполагаме със списък на двайсетина ученици на Дякона, сред които бъдещи кметове на селото и участници в революционното движение. Левски печели обичта на учениците си, още повече, че е против разпространените в онази епоха телесни наказания. Това не му пречи да бъде взискателен и строг, като се ползва с авторитет не само сред учениците, но сред техните родители. В израз на високо доверие селяните упълномощават младия учител да контролира събирането на десятъка върху посевите, откупен от чорбаджията Добри, който не се ползвал с добро име. Левски изненадващо напуска, извикан от Раковски в Букурещ предвид замисляните общи действия на българските революционери и румънското правителство.

В нашата поредица разказахме за т. нар. революционни „кръжоци“, създадени в някои градове под влияние на Раковски („Труд“ от 26 юни и 3 юли 2020 г.). Левски е един от хората, които се заемат с организаторска работа в тази посока. Със своето влияние сред по-будните младежи той формира „тайно братство“ във Войнягово. Дори и прякорите на верните му съмишленици са показателни - Петър Хайдутина и Георги Комитата! Младият учител обикаля и съседните села, а в Дъбене привлича към делото поп Минчо и даскал Лило. През лятото на 1867 г., когато четата на Панайот Хитов със знаменосец Васил Левски е в Балкана, селяните от Войнягово са подозирани от властите. Както разказва Иван Грозев, „... Войнягово пропищя от мъки. Потеря върху потеря пълнеха селото от единия край до другия... Търсеха едно наше карловче на име Васил Иванов, бивши някогаш учител в това село и после забягнал във Влашко... Слязъл бил в селото да се намери с негови ятаци - такъв слух се бе раздало за него в това време...“ 

Левски отново е учител през 1866-1867 г., този път в голямото българско село Еникьой (дн. Михаил Когълничану) близо до Тулча, Северна Добруджа. Назначен е по препоръка на тревненските зографи Захария Цанюв и Цаню Захариев, а вероятно и на Васил Тотев, негов братовчед по майчина линия, учител в съседното село Конгаз (дн. Ръндуника). През 1917-1918 г., когато Северна Добруджа е освободена от българската армия, художникът Иван Енчев-Видю посещава Еникьой. Старците му разказват „... за даскал Василя (Левски), как е живял той в селото и учил децата на наука...“ Водел повече от скромен начин на живот и не ядял месо „хич“, посадил едно дърво, което го е имало и през 1918 г. Друг от информаторите на Енчев-Видю добавя, че Левски е посещавал Конгаз „... заедно с Хаджи Димитър, като там ги завел хаджи Васил (Тотев) от Карлово...“ „То не им беше до даскаллъка - спомнят си старците - ами комитаджилък разправяха те туканца...“ 

В старата, някога българска църква „Св. Св. Кирил и Методий“ (наричана от днешното румънско население „Бисерика веке“ („Старата църква“), в която някога е пял Левски, се пази икона на Захария Цанюв с надпис, че е заплатена от Васил Тотев. В сградата на българското възрожденско училище, в което е преподавал Левски, днес е медицинската служба на селото.

Със своята всеотдайност, честност и жизнерадостен характер Дякона печели обичта на местните българи, особено на младежите. И тук той отменя телесните наказания, възпитава у децата патриотични чувства, но и отношение към красотата, като ги научава да украсяват класната стая с цветя и зелени клонки... И в Еникьой, както по-рано във Войнягово, Левски създава „тайна дружина“, която да готви местното население за бъдещо въстание и навлизане на чети от Влашко. От друга страна, в Добруджа, както и в цяла България, е имало потребност от сили за самозащита предвид безчинствата на размирните черкези, преселвани от Руската империя в онези години.

Подобно на „революционните кръжоци“ на други места в България, Левски набляга и на физическата подготовка на местните младежи. Показателни са спомените за посещенията му в близкото с. Хаджилар (дн. Ластун), „... за да учи младите на стрелба, на разни гимнастически упражнения...“ Запомнен е бил един разговор, който поне донякъде разкрива някои от вижданията на младия учител: „... Даскале - попитал един старец - нашето царство се е загубило и паднало под робство, защото ние българите сме инат хора“... На това Левски отговорил: „Робството и вековните теглила са накарали българина да се стресне и да не бъде толкова инат, колкото е бил по-рано...“ По-нататък той обяснявал, че само чрез революция биха могли „... да се заинтересуват великите сили от нашата непосилна съдба, и заинтересовали се, да дадат възможност на Русия да нахълта с войските си в турските владения (...) И тогава народът ни, подготвен ще знае как да посрещне и да запази свободата си... ” Разбира се, в мемоарните свидетелства съществуват късни наслоения, смесване на събития и т. н. И въпреки всичко, тази местна памет свидетелства, че „даскал Васил“ е помнен в Еникьой и близките села повече от половин столетие!

Опитът на учител е бил ценен за Дякона при изграждането на комитетите „в Българско“. И съвсем не е случайно, че в тях неизменно участват представители на учителството - средата, с която Левски е изконно свързан от първите години на своята мисия на Апостол на българската свобода.