Вежди Рашидов: Напускам удоволствието, преди то да ме е напуснало

Скулпторът представя новата си биографична книга утре от 18 ч. в столичния артхотел “Анел”

“Книгата я направих 3 в 1, като нескафе - малко захар, малко горчиво, малко вода”, споделя авторът.

Книгата “ВЕЖДИ” разказва целия му живот - той за себе си, приятелите му за него, негови произведения, срещи и събития, които са важни...

Председателят на Комисията за култура и медии в Народното събрание представя утре автобиографичната си книга “Вежди” в столичния хотел “Анел” от 18 ч.

“Това е интересна като подход книга. Разбрах, че младите хора по интернет първо гледат снимки, а после, ако им е интересно, четат. Затова подходих по същия начин. Книгата я направих 3 в 1, като нескафе - малко захар, малко горчиво, малко вода”, разказа скулпторът.

В мемоара са събрани изказвания на известни хора от целия свят за Рашидов и негови лични разсъждения с изключително богати илюстрации.

Детство без детство

С майка си Кадрие Лютифова, най-известната певица на турски песни в България, на море през 1959 г.

Имах прекрасно ранно детство, в което бях обгрижван с много любов и майчини ласки - всички наченки на едно щастливо детство. Но не винаги то протича така. Смъртта на моята майка промени изцяло живота ми.

Животът стовари коравия си характер, като ме отпрати в сиропиталище в село Студен кладенец. Този факт изигра огромна роля да изградя силен имунитет към живота, но едновременно с това отне смисъла на цялото ми щастливо детство. В такива ситуации като че ли децата бързо остаряват. Изходът от това сиропиталище бе в две посоки. Там пътят се разделя - единият път е към трудово-възпитателните училища, а другият е към смисления живот. Поех по смисления път, защото силно желаех любовта ми към моята майка и онзи спомен за красивото, пълно с обич детство, който ме придружаваше непрекъснато с чувството да не посрамя паметта на моята майка.

Именно затова на тези години още живея със спомена от моето детство. Спомням си, че още тогава имах наченки, които по-късно ме отведоха към изкуството. В паметта ми още седи споменът как в часовете по “Сръчни ръце”, както се казваше по онова време, аз бях един от тези, които правеха сръчни неща с фантазия. Но онова, което за мен беше драматично, е как на всеки Осми март се събирахме в училището и подарявахме на своите майки тези подаръци. В този ден аз се криех тайно в тоалетната на училището, където плачех, защото нямаше на кого да подаря моя подарък. Това остави много силен отпечатък у мен.

Мислех си, че моята първа любов е ангел, който лети

Вежди (в центъра) със съученици в Художествената гимназия.

Бях ученик в Художествената гимназия, когато се влюбих за първи път. Тя беше една година по-малка от мен и много хубава - с кестенява коса, съразмерна, с меки кафяви очи. Учехме в едно и също училище и аз направо я идеализирах, защото си мислех, че не е земно същество, а ангел, който лети в небесата. Не можех дори да си представя, че ходи в тоалетната.

Естествено, любовта ни беше платоническа - държахме си ръцете, ходехме на театър, на опера. Едно лято заминахме на бригада в Разлог да берем ягоди. Там се правех на голям мъж и кавалер, като изпълнявах не само моята, но и нейната норма. За съжаление точно на тази бригада всичко свърши. Денят беше мрачен и като заваля дъжд, ние с нея тръгнахме към лагера.

Изведнъж тя се спря за малко, после ме настигна и уплашено ми каза, че се е... напикала. Думите є ме поляха като леден душ. Изведнъж нещо в мен се пресече. Бях страхотно разочарован, защото аз си мислех, че тя е ангел.

Въпреки това ние с нея и до ден днешен се виждаме. Пием по едно питие и често си припомняме тази доста смешна случка. Няма да й кажа името. Тя ми е колежка и си остава за мен най-хубавата жена, която познавам.

Тежестта на диагнозата

Вежди Рашидов със съпругата си д-р Снежа Бахарова

Когато чува тежката диагноза на съпруга си, в съзнанието на д-р Снежа Бахарова веднага преминават всички възможни варианти за лечение.

“Знаех какво ще се случи оттук нататък. Трябваше много бързо да реагираме, затова и се организирахме, и в рамките на една седмица чрез моите колеги, на които благодаря безкрайно, заминахме за Германия. Защото тук това лечение нямаше как да бъде осъществено. Вежди не можеше да говори. Всичко се случваше със есемеси. Всички звъняха на мен, а аз му казвах, той ми отговаряше, а аз препредавах. И така 3 месеца. Не спираха да му звънят! Въпреки че знаеха, че е в болница. Телефонът звънеше денонощно”, връща лентата с възмущение и тъга нежната половинка до Вежди Рашидов.

“В Германия той се държеше като истински Войник. Беше страхотен! Правеха му химиотерапии по два пъти на ден, навсякъде имаше тежко болни хора, а неговата душа е на творец, но въпреки това намираше как да издържи. И в момента, в който се прибрахме в България, аз си отидох вкъщи, а той директно тръгна към Ларгото, завит с един огромен шал. След това се прибра, легна и почти един месец не можа да стане. Не можеше да ходи, да се движи. Беше свалил около 28 килограма. Не ядеше. Беше голяма драма. Съзнавах, че аз съм най-близкият му човек. И ако не му помагам и не го контролирам, няма как да стане. Бях много крайна понякога. Карали сме се зверски, защото той не искаше да яде.”

“Този шамар, който удря болестта, променя съзнанието. Вече все повече ме слуша. И се самонаблюдава, което е много важно.

Първото, от което трябваше да се откаже, бяха пурите. После - и от лулите. От пеенето - той цял живот е пял невероятно родопски песни. От пиенето - също, въпреки че той не пие, сипва 20 грама водка и 100 грама вода. Също така две години не влезе в ателието да работи.”

Като заключение

Вежди Рашидов и поетът Любомир Левчев – верни приятели и съмишленици.

Един край, но искрено се надявам, че това няма да е краят на един живот. Като всеки човек разчитам на милостта на Бог и слънцето, за да мога още малко да продължа онова, което се случи в моя живот.

Все пак, когато затварям страниците на тази книга, бих желал да открехна частица за това, което е моят живот. Никога не съм предполагал като дете на миньори, останал сирак в ранното си детство, минал през сиропиталището на Студен кладенец, че ще извървя един път, който не съм и мечтал. Ще бъда откровен - много неща и събития не съм ги търсил, не съм ги и сънувал, не съм полагал никакви усилия. Те просто се случиха. Онова, което като дете съм мечтал неистово, бе единствено да стана голям художник. Една детска мечта, за която съдбата ми помогна и ми помага - да попадна там, където е точното място, в точното време и точният човек.

Това мое желание, усилие, талант и шанс предопредели моята съдба. Аз се изграждах в една среда с много завист и отрицание.

Може би това ми даваше още по-големи сили да превъзмогна много неща. Нека да кажем, че това е моята съдба. Винаги съм бил човек, който желае да се отдаде докрай на всичко, което ми се случва. Тръгвал съм към всички приятелства с много обич, доверие, вяра. Инвестирал съм много чувства за приятелствата. За мен те са били много важно нещо, неотлъчна част от целия ми живот. Естествено получавал съм и удари в гърба, предателства и разочарования. Те са ми нанасяли най-силните болки и човек така е устроен, че трудно забравя предателствата. Ужасният ми характер, силните ми амбиции дори и селските комплекси за малоценност бяха един голям двигател, за да превъзмогна препятствията и да се опитвам да побеждавам, да вървя напред.

Помнейки думите на един голял български поет и мой приятел, че устремът е добър и пътят на славата нагоре не бива да отиде по-далеч от върха на планината. Защото там свършва земята, върху която ние стоим. Останалото е красиво синьо и много празно пространство.

Това запомних за цял живот, защото стоят високо само онези, които са здраво стъпили в ниското. Защото смисълът на нашата слава е смисъл за всички онези, които ходим по земята.

До днес съм признателен на този поет. Това стана верую в моя живот и ме съхрани. Може би това с щастието. Не зная.

Нека да не бъда многословен и досаден. Имах едно качество в живота си, което и до днес продължавам да спазвам, а именно - да напускам удоволствието, преди то да ме е напуснало. Затова затварям последните страници на тази книга, защото всичко в живота има своя край. Нека засега това да бъде само с книгата. А останалото е онова бъдеще, с което разполага друг. Може би само Бог...

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура