В последния ден на 48-ото Народно събрание питаме председателя му Вежди Рашидов каква е равносметката за трите месеца и с какво ще бъде запомнен този парламент. „Като председател на парламента бях си дал дума пред себе си за три важни неща: да бъда честен към народа, да пазя авторитета на всеки един народен представител, без значение от коя партия е, както и да пазя авторитета на Народното събрание като институция. В името на това през тези три месеца аз „стисках зъби“, казва Рашидов.

- Господин Рашидов, днес беше последния ден на 48-ото НС. Връщате ли се в ателието си?
- От ателието си не съм излизал, за да се връщам. В този случай се надявам да има малко повече време, защото ми предстоят изложби както в Арт галерия Vejdi, така и зад граница.

- Какво ще изваяте или нарисувате най-напред?
- Аз не съм спирал, снощи късно направих един акварел, който утре ще рамкирам. Но за да не се изоставя в парламентарната зала дори и днес надрасках поредната си прима виста рисунка. Част от тези рисунки подарявах на г-н Росен Желязков, който вече може да се радва на една малка колекция от рисунки, неповторими като емоция, а друга част ги притежава вече г-н Йордан Цонев.

- Казахте неотдавна, че ви се иска да сте бохем като Хемингуей и да изживеете красиво старостта си. Това означава ли отказ от политиката?
Дадох пример с голяма доза завист - в случая към Хемингуей, който отивайки в Куба е дал свобода на душата си. Какво по-хубаво от това да гледаш морето, слънцето, птиците, танцуващите по улицата кубинки и кубинци и да съзерцаваш времето. Какво по-голямо душевно изживяване на свободата.... А за политиката - аз съм се произнасял неведнъж. Сигурно ще седна до приятелите си от ГЕРБ, до председателя на партията Бойко Борисов и ще дискутираме всички тези въпроси, както сме правили през годините. Ако партията и Борисов имат нужда от мен - винаги ще бъда до тях, кавал съм го многократно. Така че не отказвам нищо. Просто решенията ще ги вземем по-късно.

- Като артист как се чувствате след изиграната роля - оплют или аплодиран?
- Политиката е странна игра. Винаги влизаш в нея чист с цветя в ръка и излизаш с рани от омраза и ненавист.

- В речта си в началото на 48-ото НС, когато оттеглихте номинацията си, казахте, че сте много обичан човек и призовахте депутатите да стоят „ниско при хората, защото хората много бързо намразват“. Донесе ли ви омраза председателският пост?
- Това, което казах тогава, е нещо, което в дългия ми престой в политиката го казвам с пълна отговорност пред хората и обществото, защото това е тяхната оценка и отношение, което или те окриля или те обезверява. Няма нищо по-полезно за един политик от това да е равен с народа си, да е близо до земята, за да се чувства стабилен и да чува думите на всеки един поотделно. Хората са безкрайно чувствителни, затова трябва много внимателно човек да комуникира и да се труди така, че те да се чувстват удовлетворени от работата на своя избраник. Това е пътят към доверието. Защото след доверието идва омразата, която се стоварва върху гърба на всеки самозабравил се политик, който бързо е забравил кой и защо го е изпратил в политиката. Аз съм благодарен в този парламент, че мнозинството имаха уважение и респект към моята особа. Може би и за моите години. Не мога да не констатирам, че това бе един парламент, в основата си спокоен и овладян. Но за сметка на това, едни млади хора вместо на парламентаризъм много бързо се научиха на еквилибристика със старите парламентарни хватки на забавения каданс, с всички реплики, дуплики, с процедури по начин на водене и т. н. Всичко това загуби единствено от и без това ценното време на парламента, вместо да се решават важни въпроси.

- Кой е урокът, който научихте като пръв сред равни в НС?
- Едва ли бих го нарекъл урок, но още като министър се научих личните ми интереси, амбиции и желания да останат на входа на ведомството и да се опитам да бъда министър на цялата българска култура. Днес Народното събрание не прави голямо изключение от това като в министерството. Като председател на парламента бях си дал дума пред себе си за три важни неща: да бъда честен към народа, да пазя авторитета на всеки един народен представител, без значение от коя партия е, както и да пазя авторитета на Народното събрание като институция. В името на това през тези три месеца аз „стисках зъби“, контролирах емоциите си и търсех атмосфера на баланса. В определен смисъл смятам, че успях. Но винаги има пропуквания на отделни хора, които непрекъснато са в ролята на вълка в овча кожа. Неслучайно за такива хора народът е казал, че кожата си менят, но нрава - не. Това понякога създаваше усещане за напрежение в залата.

- Положението след 48-ото НС влоши ли се, или стана безнадеждно?
- Това за положението е един мой стар израз. В един жив организъм като парламента имах моменти на влошаване, понякога стигащи до безнадеждност, но винаги остава и доза надежда.

- Имаше ли моменти, в които ви е идвало да се откажете от председателството? Кои бяха тези моменти?
- Не, но имах емоционални моменти, като този, в който основателно или неоснователно г-жа Десислава Атанасова ми направи забележка от трибуната. Уважавам я и я обичам като колега и приятел. Но след като ми се извини, още повече я обикнах. И не за друго - тя за мен е уникум на преданост към идеите, към вярата и приятелите си. Колкото е дребничка, толкова е и борбена. Едно момиче, което има изключителен инстинкт, талант и биткаджийски характер. Изключителна е.

- Моля ви, довършете изречението: 48-ият парламент беше парламентът на...
- Безплодието.

- Защо всеки следващ парламент изглежда по-лош и несъстоятелен от предишния?
- Когато в един парламент червените линии в мозъка на отделните парламентарни групи са повече от това, което самите те могат да понесат, когато хора, които вместо да са градивни, отговорни, съзидателни ползват опорните точки на омразата, когато хора са перманентно на фона на разделението и омразата и основното им оръжие е помията, се получава така. Много пъти съм казвал, че в такива войни няма победители и победени, а има опръскани с кал. Това не може да ни доведе към чистото и светло бъдеще. Какво бихме очаквали от една среда на нетърпимост.

- Какво трябва да се случи, за да има правителство след изборите на 2 април?
- Каквото трябваше и в този парламент да се случи. Просто да се създаде правителство от хора изявени, добри експерти в своето поприще, хора със самочувствие и достойнство и реализирани в живота. Такова предложение за правителство ние видяхме в лицето на екипа на проф. Габровски. Някои хора винаги са готови да направят политически правителства от лоши специалисти, неадекватни политици, които освен с неразбирането си са готови да опропастят една държава, вместо да изберат разумното. Да се лишиш за първи път от такава експертност като екипа на Габровски, с ясна политическа отговорност - това беше връх на безсмислието и безпомощността. Затова на 2 април народът да не се крие безотговорно на сянка и само да обвинява, а да излезе и да гласува отговорно, замисляйки се кои са онези хора, които могат да направят живота му по-добър. Един отговорен избор ще е много важен.

- Малко преди края на това НС се оформиха два лагера - на Добрите сили и на Апостолите на Сатаната (по думите на Стоян Михалев от ДБ). Кой лагер ще победи?
- В това Народно събрание се лееха понякога бисери, дори и простотии, но и разбира се и мъдри изказвания. Истината е, че в живота ни имаше два лагера - Белене и Скравена. Онова, което е интересно е, че децата на някои, които създадоха лагерите, раснали в прегръдките на комунизма, хранени със златна лъжичка в прокълнатия строй, отрочета на тежката комунистическа номенклатура, днес се подвизават като шайки, грантаджии и като храненици на един медиен кръг на един розовобузест олигарх, чието основно желание от години наред е да си има своя държава. Днес половината от тези крайни демократи са върли антикомунисти, чиито бащи имаха властта. И тези комунистически отрочета днес или имат властта или се борят за нея. Бяхме свидетели на „добрите“ сили, чието единствено достойнство е да хвърлят развалени яйца, с лекота да сатанизират хора по-талантливи и по-реализиран от самите тях и да си мислят, че си играят на лагери. Мога да ги успокоя - във всички времена и епохи победата е била винаги на тези, които са двигатели на живота - способни и реализирани специалисти. Тези хора ще са лагера на победата.

 - Заради невъзможността да се състави редовно правителство ли бе поискана промяната на държавното управление и изход ли е президентската република от създалата се ситуация?
- Когато обществото е стигнало дотам, очаквайки поредната промяна и отново потънало в отчаяние, то това общество лесно казва:„И тези са маскари.“ И много бързо и безотговорно става съдник и търси нов изход. Но разбира се чалга елитът отново услужливо е готов да покаже безпътицата, забавлявайки се с поредното си шоу за президентска република. Нито е нужно, нито е възможно.

- Накрая искам да ви попитам за една интересна среща във Ватикана. По-точно за първата ви международна награда златен медал от Ватикана на името на Данте Алигиери. Как стигнахте до конкурса по онова време, когато други решаваха кой може да участва?
- Ватикана е една хубава за мен случайност и лоша за завистниците. От ръководството на биеналето бяха изпратили покана до СБХ за първи път да има българска скулптура. И сред поканените известни имена и народни художници имаше един, който не могъл по някаква причина да представи своя творба. И до днес няма да забравя как секретарят на секция „Скулптура“ в СБХ Валентин Старчев - жив и здрав е и до днес и съм му много благодарен, случайно при среща по стълбите на „Шипка“ 6 ме попита дали имам скулптура, близка до темата „Чистилището“ на Данте. Автоматично му отговорих: „Да, имам.“ Въпреки, че нямах. И така в онзи петък се затворих в кухнята си в къщи за три прекрасни денонощия през 1981 година, за да създам една малка симпатична скулптура, наречена „Вратата на чистилището“. В понеделник беше изпратена за Италия. Така спечелих наградата, която тук някои наши медии съобщиха като „Вратата на читалището“ вместо „Вратата на чистилището“.

- Кое е най-хубавото нещо, което ви се е случило в живота досега?
- Че още съм жив.

Нашият гост
Вежди Рашидов
• Член на Европейската академия за изкуство - Париж
• Академик на Международната академия по изкуства - Москва
• Член на АЯП на ЮНЕСКО
• Член-кореспондент на БАН
• Член на Парижкия есенен салон
• Почетен професор и Доктор хонорис кауза на УниБИТ
• Почетен член на СБХ
• Почетен член на Съюза на испанските художници
• Носител на най-високите ордени на България
• Носител на най-авторитетните международни награди за изкуство
• Два пъти министър на културата на България
• Председател на Комисията по културата и медиите в 44-ото Народно събрание
• Председател на 48-ото НС