(Пристигнахме ли в ада?)

Ще успеем ли и ние поне в неделя да си съобщим един другиму тази удивителна новина и с грейнали лица да кажем: „Христос воскресе!“?

Преди две седмици, на 4 април, премиерът Бойко Борисов във връзка с някакъв въпрос за сезонните работници каза: „След 2-3 седмици ще сме в ада“, имайки предвид, че в дните около Възкресение Христово заразата ще достигне своя апогей. Но дали изразът „ще бъдем в ада“ означава единствено интензивност на заразата? Може да означава, че най-сетне ще бъдем заслужено наказани със социални, икономически и ментални последици. Да сме в ада може да означава да се разпадне икономиката, да няма нито какво да купим, нито с какво да го купим. Адът може да бъде и крах на обществото, парализа на институциите, анархия с произтичащото от нея насилие и от двете страни - и на управляващите, и на управляваните. Адът най-сетне може да бъде и изчезването на „благоволението между човеците“ (Лука, 2:14), отчуждаването, подозрението, озверяването, омразата, окончателната загуба на светлина и посока, ирационалните демони на ужаса.

Все ми се струва, че казвайки „ад“ г-н Борисов си представя огромно количество болни и неспособността на здравната система да ги поеме. Иначе другите последици няма да се проявят толкова скоро, само за две-три седмици. Но ето че седмиците минаха и е време да попитаме: „Пристигнахме ли? В ада ли сме вече?“. Чуват ли се около нас „плач и скърцане със зъби“ (Матей, 13:42)?

Миналата седмица, когато говорихме за смирението и съкрушението Цветница - пътят към смъртта Коментари 09:30 11.04.2020 , Христос влезе в Иерусалим и тръгна по пътя към смъртта. Тогава хората викаха „Осанна!“. През настоящата седмица, когато Иуда Го продаде за 30 сребърника и Той тръгна по пътя към безсмъртието, същите хора ще викат „Разпни го!“. Това ще стане именно днес, на Велики петък около шестия час, сиреч по пладне (Иоан, 19:14,15). Какъв ад, Боже Господи?! Напротив, в края на Великата седмица ще се разтворят вратите на изгубения рай! В събота в ада ще слезе само Христос, за да строши портите му заради нас и да развърже отвека вързаните там праведници. В неделя ще възкръсне, за да поправи смъртта чрез смърт и да възстанови всекиго, който повярва и пожелае, в достойнството му не само на образ, но и на подобие. Затова мислят и за това говорят християните през тези седем седмици и особено през последната от тях - Страстната, - както са мислили и говорили и при Юстиниановата чума през VI век, и при Черния мор през XIV век, и при Големия мор през XVI век, и при Едрата шарка през XVIII век (30% смъртност), и при Холерата през 1916, и при Испанския грип през 1918 (50 млн. загинали), и при Петнистия тиф през Първата световна война (40% смъртност), и при „чумата на ХХ век“ - СПИН (2,1 млн. загиващи годишно). През всички тези векове, години и изпитания, през Страстната седмица християните са мислели за Възкресението. Виждали са смъртта колкото като край, толкова и като начало. И затова става възможно пътят към смъртта да се превърне в път към безсмъртието.

Миналата седмица говорихме за съкрушението и смирението, а през тази е време да говорим за покаянието, което се ражда от тях. Че за какво друго да говорим на Велики петък? Аз поне не се сещам. Когато човек се смири, той вече не се възхищава денонощно от себе си, а се настройва по-самокритично и съжалява (кае се) за всичко, от което се срамува, защото го е видял от нова гледна точка, видял го е през погледа на смирението. Смирението дава гледната точка на покаянието. А покаянието е преди всичко обръщане (μετάνοια). Обръщане от какво към какво? Преди да навлезе злото в света и да го направи полярен, да го раздели на плюс и минус, на черно и бяло, ляво и дясно, либерално и консервативно и т. н., материалната част на човека се е хранила от нематериалната, а тя на свой ред - от Бог. Грехопадението прекъсва връзката между Бог и нематериалната част и тя се принуждава да се храни от материалната, вместо сама да я храни. За да храни себе си и духовната част, поради липса на друго, материалната започва да изяжда света. И така в творението навлизат смъртта и тлението. Човекът пази спомена за своята божественост и затова съзнателно или подсъзнателно желае да възстанови реда отпреди грехопадението, да се обърне (μετάνοια) така, че материалната част отново да се храни от духовната, вместо да изяжда земните твари. За да покаже, макар и символично, това свое желание за обръщане (μετάνοια), човекът пости. Не за да „се прочисти“ или „да отслабне“, не за да се самонакаже, макар че и това също, а за да престане за няколко дни да мисли за земното и да види възможно ли е все още тялото му да се храни от душата, а не от супермаркета.

Разбира се, това не е възможно, поне не и по силите на човека в неговата самота и изоставеност. Затова Бог се въплъщава, умира и възкръсва - за да обърне (μετάνοια) човека така, както той, увреден от греха, сам не е способен. Боговъплъщението е най-централното събитие не само в човешката история, но и в цялото творение. То придава смисъл, цел и посока на материалния свят. Без Боговъплъщението материалният свят няма причина да съществува. Денят на Възкресението, което увенчава Боговъплъщението, наричаме Великден, а обръщането - покаяние.

Покаянието не е просто угризение на съвестта от извършването на нещо нередно, а заявка за безсмъртие. Вулгарните материалисти (това не е обида, а термин), пък и еволюционистите, не могат да обяснят откъде и как у човека се е появила идеята за безсмъртие, след като примери на безсмъртие чрез смъртните му сетива не са попадали в неговата високоорганизирана материя, наречена мозък. Та нали според тях познанието е резултат от способността на материята да отразява, а къде материята е видяла безсмъртие или Бог, та да ги отрази? Дори и фантастичните същества са плод на нещо видяно. Химерата е лъв със змия вместо опашка, а от гърба му расте коза - все познати неща. А безсмъртието откъде е? Кой е виждал безсмъртие? Отговорът е прост: човекът не е виждал безсмъртие, но самият той е бил безсмъртен и по някакъв начин го помни. Това обяснява всичко, но слага край на материализма. Онези граждани, които не желаят материализмът да има край, лесно се превръщат в богохулници, защото богохулството е крайната и съвършена форма на антиидеализма.

Какъв е профилът на богохулника? Познавам една възрастна дама. На младини е била, а и все още си въобразява, че е „костовистка“. На последните местни избори гласува за Мая Манолова, като преди това, на президентските е гласувала за Румен Радев. Днес пуска из социалните мрежи тъпи шегички за Великден, духовенството и благодатния огън, въпреки че и Иван Костов, и Мая Манолова се черкуват. Живее със самочувствието на ярък представител на десницата, а всъщност по социален статус е по-скоро пролетариат и синдикалист. От висотата на своето интелектуално и културно превъзходство е убедена, че от нея, освен на презрение, религиозното простолюдие не може да се надява на нищо друго. Типичен масов човек, когото пропагандата от поколения залъгва, че е най-великият, за да си кротува. Казва му, че е най-прогресивната класа, гробокопач на стария свят, умно-красив и т. н. Масовият човек няма нужда от друг бог освен себе си. Той е неспособен на покаяние (μετάνοια), защото не се е показал способен и на смирение. Ще си остане необърнат, вярвайки, че няма нищо друго за изяждане, освен творението. Тези хора не вярват, че душата им е безсмъртна, даже не са сигурни дали изобщо у тях се намира нещо толкова недоказуемо като душа. Добре че някой я беше претеглил, беше установи, че тежи 20 грама, та да могат и прогресивните свръхчовеци да повярват в съществуването й.

Те не вярват че са безсмъртни, но защо при това положение се страхуват от смъртта? Вярно, със смъртта всичко би трябвало да свърши, но те няма да го знаят, какво ги притеснява? Сещам се за мотото на моята книга „Янаки Богомил“: „През целия си живот един човек се чудил има ли нещо след смъртта или след смъртта няма нищо. Накрая умрял, видял, че няма нищо, и се успокоил“. Тази миниатюрна история описва материалиста по един твърде удовлетворителен начин.

Когато срещнел непознат, независимо кой ден от годината било, св. Серафим Саровски грейвал и го поздравявал неизменно по един и същи начин: „Христос воскресе, радост моя!“. Ще успеем ли и ние поне в неделя да си съобщим един другиму тази удивителна новина и с грейнали лица да кажем: „Христос воскресе!“?