На 22 март отбелязваме празника на града, историческата и духовна столица на България

Историята на държавите намира своята най-въздействаща интерпретация през съдбите на техните емблематични личности

През епохата на Средновековието България е една от „Великите сили” в политическия и културния живот на европейския континент. Вторият от двата големи периода в историята на средновековната ни държава, определяна от свои и чужди категорично като „империя“ (!), е неразривно свързан с „Богопазения Цариград Търнов” – столицата на българите, градът, чиято слава достига чак до “Северния Океан”… Величието на българското царство през онази епоха намира своето олицетворение в неговите бележити владетели. Не е тук мястото да разказваме за тях, още повече че това е правено неведнъж в тази поредица на вестник „Труд news“. С случая сме улеснени и от излизането на най-новата книга на известния наш археолог и историк проф. Николай Овчаров „Великите владетели на Второто българско царство“, което бе отразено в броя на „Труд news“ от 18 март. Затова накратко ще припомним най-важното, като хвърлим „мост“ към духовните измерения на средновековното минало.

Първият от героите в книгата на проф. Овчаров е победоносният цар Калоян, който продължава делата на своите по-големи братя, царете Теодор-Петър и Асен. Възродили през 1186 г. погиналата българска държавност, само за четвърт век първите трима Асеневци превръща почти забравената от света България в политическа и военна сила от европейски мащаб. За Николай Овчаров цар Иван Асен II е „Императорът“ с главна буква! Онова, което със сигурност ще остане в съзнанието на читателя, е широкият размах, с който действа човекът, определян от своите съвременници и техните потомци като „… най-великият от българските царе…“ Така е записано в Синодика на Търновската патриаршия  (т.нар. Борилов синодик), чиято последна редакция е дело на св. патриарх Евтимий Търновски. В категорията на великите владетели е поставен и незаслужено подценения от по-старите ни историци цар Константин Тих Асен (1257-1277). „Злочестият цар“, както образно го нарича Николай Овчаров, се изявява като способен владетел, справил се с каскада от тежки вътрешни и външнополитически проблеми в крайно усложнена и изпълнена с опасности политическа обстановка. В нова светлина проф. Овчаров представя и цар Теодор Светослав, най-яркият представител на династията Тертеровци. Митарствата на българския принц формират у него политически качества, каквито познаваме от знаменития трактат на Макиавели. Изгубил всичко, царският син не само си връща бащиния престол, но преодолява т.нар. татарска хегемония, дава урок на Византия и на вътрешната опозиция, не пощадява дори патриарх Йоаким III и своя чичо деспот Алдимир. И в крайна сметка извежда страната от продължилата десетилетия тежка криза.

Цар Иван Александър е следващият от героите на съградената от проф. Овчаров историческа „сага“ за великите търновски царе. Характеристиката „Миротворецът“ е не само политическа оценка, но и сполучлива метафора за една сложна личност. Както и при предишните герои, авторът допълва картината с наблюденията си на археолог, проучвател на средновековни градове и крепости, съумява да изчисти оптиката на нашия поглед към важни обществени и геополитически процеси от български и европейски мащаб. В по-старата българска историография, както и в художествената литература, Иван Шишман е представян като слаб, безволев владетел. Фактите показват точно обратното, когато се вникне в историческите свидетелства за трагичната, но и ярка фигура на последният търновски цар. Николай Овчаров опровергава създадения неверен образ на един достоен държавник, който с право трябва да бъде причислен към националните ни герои и мъченици. Затова определението „Защитникът“ за Иван Шишман е справедливо и точно.

Нека кажем още няколко думи за старопрестолния Търновград от гледна точка на средновековните ценности – концептуална линия, която е очертана убедително в новата книга на проф. Овчаров. Столицата на българските царе е не само политически, културен и духовен център, но и свещен град за нашите предци. През ХІІ-ХІV в. Търново е българският “Цариград”, нашият “нов Йерусалим”! Търновските царе превръщат своята столица във “… втори Цариград – и на думи, и на дело…”, както пише константинополският патриарх Калист през 1362 г. В Търново са се пазели свети мощи и други реликви на български и византийски мъченици и преподобни отци, чудотворни икони, древни книги и произведения на изкуството – както български (от всички епохи и краища на обширната в онези времена българска държава!), така и донесени от Византия, Светите места в Палестина и други страни. С Търново завинаги се свързват имената на светите Иван Рилски, Гаврил Лесновски, Иларион Мъгленски, Михаил Воин, Петка Търновска, Филотея, Йоан Поливотски, и много други. Търново дава на България и православието светците Теодосий Търновски, Ромил Видински, Роман Търновски, патриарх Евтимий. митрополит Киприан, патриарх Ефрем Сръбски, молдавските митрополити Дамян и Теоктист... Културната политика на българските царе и Търновската патриаршия превръща местни култове от Тракия и Македония в национални и общоправославни.

Нека прибавим и древните паметници, завещани на Търново от римската и ранновизантийската епоха (ІV-VІІ в.), както и от славните времена на Първото българско царство – римски и византийски колони и капители, стели, руините на древни църкви, колоната с прочутия надпис на кан Омуртаг,  друга от времето на победоносния кан Крум, а навярно и още много, които за жалост не са достигнали до нас. След победата на Петър и Асен над армията на император Исак ІІ Ангел в Тревненския проход през 1190 г. в български ръце попадат някои от най-емблематичните реликви на вековната Римо-Византийска империя – корони, енколпиони (нагръдни кръстове с вградени в тях частици от мощи) и други свещени реликви, включително кръста на равнопостолния император св. Константин I Велики! Те са изнасяни с тържествени шествия по време на големия празник Богоявление, докато през 1280 г. византийският поставеник Иван Асен ІІІ, бягайки от Търново, не връща част от тях обратно в Константинопол… Не на последно място, както пише самият цар Калоян, в царската библиотека в Търново са се пазели стари книги и „… законници на Симеон, Петър и Самуил, прародители мои…“

В духовните представи на българите цели седем столетия, от 1186 до 1879 г., Търново е единствената столица, още повече че паметта за Плиска, Велики Преслав и Охрид е избледняла. В съзнанието и творчеството на водещите умове на нацията през ХVІІІ – ХІХ в. (Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев) царският град на Асеневци е символът на жадуваната свобода. На 22 март 1879 г. депутатите от Учредителното народно събрание, събрани в старопрестолния град за изграждането на основите на нова България, заявяват, че свободното българско княжество ще има две столици – „правителствена“, каквато е София, и „историческа“ в лицето на Търново. Не толкова конкретното решение, колкото самият начин на мислене и ценностната система на тогавашните ни държавници има своите ярки прояви. Държавни актове с фундаментално значение са обявявани именно в Търново. Именно в историческата столица княз Александър Батенберг официално признава Съединението, а княз Фердинанд – българската независимост. Уви, през последвалите десетилетия политическите борби и катаклизми изместват тази толкова важна традиция на заден план… И все пак, очарованието на старопрестолния град продължава с особена сила „да облъчва“ поколения българи!

И е напълно естествено, че на 10 юли 1990 г. призваното да възстанови демокрацията в България VII-о Велико Народно събрание е открито именно във Велико Търново. Макар и със сериозно закъснение, изключителното национално значение на старопрестолния град е официално признато с решение на 44-ото Народно събрание от 16 април 2019 г., с което обичаният от всички българи град Велико Търново бе обявен за историческата и духовната столица на България.