В британската конституционна система вместо стриктно разделение на властите се наблюдава т.нар. fusion of powers, т.е. смесване на властите

Великите нации имат силата и благородството да отдават почит на мащабните личности и държавници от други народи

Величието на нациите не се измерва с гаубици или жълтици. Нито с територии или с многолюдие. Величието на нациите се измерва с техния дух, техните институции и вградения в генетичния им код респект към държавността и пиетет към Свободата. Потисническите режими, несвободните общества, нихилистичните нации - всички те са обречени на вегетиране, далеч от онова равновесие между минало, настояще и бъдеще, което изпълва с удовлетворение и достойнство една национална общност. Великите нации имат също силата и благородството да отдават почит на мащабните личности и държавници от други народи, които с делата си са изписали цели глави от бъдещите учебници по история. Спомнете си, например, как посрещат ген. Вазов в Лондон.

Такива размисли предизвикаха, поне у мен, реакциите на британското общество, на мнозинството от хората из всички краища на света; символиката на иконични символи, като изгасените светлини на Айфеловата кула в Париж и оцветената в лилаво кула на Емпайър стейт билдинг в Ню Йорк. Почит към едно 70-годишно служение на личност от планетарен мащаб - кралица Елизабет II. С всички светли и тъмни моменти, падения и възходи, които неизменно изпъстрят всяка човешка и държавническа биография.

Не е нужно човек да е монархист (аз самият съм републиканец до мозъка на костите!), нито пък има нещо непатриотично да оценяваш високо институционния ред, легитимизма, чувството за историчност, стабилитет и приемственост, които са емблема на Обединеното кралство. Те са конструирани и еволюирали през вековете именно около монархическия институт и неговото развитие от епохата на феодалния абсолютизъм до демократичната парламентарна монархия, която представлява Великобритания днес.

Прочее, из социалните мрежи мернах изказвания, че ролята на монарха днес е сведена до театрална символика и нищо повече. Това не е вярно и ме провокира да очертая, макар и съвсем схематично и накратко, ролята на монарха в специфичния конституционен модел на Великобритания. Не за друго, а защото очакванията са, че новият британски крал - Чарлз III, ще въведе нов и далеч по-публичен маниер на работа на тази ключова за Великобритания и за много от държавите от Общността на нациите институция.

Първо, в британската конституционна система вместо стриктно разделение на властите се наблюдава т.нар. fusion of powers, т.е. смесване на властите, чийто фокус е монархът. Преплитат се и законодателната, и изпълнителната власт, което е характерно за т.нар. Уестминстърски модел на парламентаризъм. По дефиниция законодателната власт принадлежи не само на двукамарния парламент, а на парламента и монарха взети заедно. Тоест, в стриктния смисъл на понятието, британският парламент се състои от три части - Камарата на общините, Камарата на лордовете и Монарха. Поради това и в конституционната доктрина британският парламент се нарича и "Короната в парламент". Така се отбелязва участието на монарха като интегрална част от законодателния орган, а не като външна за него институция. Монархът открива всяка сесия на парламента със слово, което представя изготвените от правителството политически насоки и законодателни приоритети. Монархът също "гласува" законопроектите - след като бъдат приети от двете камари, те се докладват от министър-председателя на монарха, който ги одобрява с т.нар. "кралска санкция". Едва тогава законопроектът става закон. За сравнение, у нас законопроектът става закон с гласуването му от парламента, а само обнародването и влизането му в сила са в ръцете на държавния глава. За последен път британският монарх е отхвърлил законопроект през 1708 г., но той разполага и до днес с това правомощие, което стимулира правителството и мнозинството да съгласуват с монарха и неговите съветници още в ранните фази на законодателния процес най-важните за държавата въпроси.

Както е известно, монархът назначава правителството и по традиция посочва за министър-председател лидера на партията, спечелила изборите. Но по силата на т.нар. "резервни правомощия" монархът може да избере премиер и по своя преценка, ако противоречията в мнозинството са толкова големи, че не може да излъчи своевременно нов лидер. Това е правено последно именно от Елизабет II през 1963 г., когато тя назначава Сър Алек Дъглас-Хюм без да е официално излъчен от мнозинството, а само съгласуван, и то по нейно искане, с дотогавашния министър-председател Харолд Макмилън. По правило премиерът може да поиска от монарха да разпусне парламента, ако смята, че е загубил подкрепа. Но монархът може да откаже разпускането по силата на една конституционна конвенция, наречена Принципи на Ласел, която сочи три основания за упражняването на това резервно правомощие: монархът да прецени, че парламентът все още не е изчерпан; разпускането да е опасно за националната икономика; монархът да може да посочи премиер, който е способен да консолидира работещо парламентарно мнозинство. Между 2011 г. и 2022 г. тази конвенция беше отменена, но сега отново е в сила.

Сходни са правомощията на монарха, когато действа в своето отделно и самостоятелно качество на държавен глава на три големи и важни държави - Канада, Австралия и Нова Зеландия, както и на още 11 по-малки суверенни държави, сред които: Бахамите, Белиз, Папуа Нова Гвинея и др. Там обаче те се упражняват на оперативно ниво от назначен от монарха генерал-губернатор.

Второ, британският монарх има и още "резервни" правомощия, като например да обявява война и да сключва мир, да изпраща войски зад граница, да издава паспорти, да назначава епископите в Англиканската църква и пр. В нормална ситуация повечето от тези правомощия се упражняват от правителството и от други органи, но при извънредни ситуации монархът може да ги изземе обратно в свои ръце.

Трето, монархът в Англия има статут на „върховен управител“ на Англиканската църква, съгласно Act of Settlement (1701). Специфично за Великобритания е преплитането на светската и духовната власт - актовете на църковното законодателство на Англиканската църква се приемат от парламента по предложение на Генералния синод и се одобряват с „кралска санкция“. Eпископите са назначават чрез държавно-църковна процедура, в която участват църковна комисия по номинациите, министър-председателят и монархът. 26-те епископи са и членове по право на Горната камара на британския парламент в качеството на Lords Spiritual.

Четвърто, британският монарх има огромна комуникационна власт - неговият авторитет в обществото е вкоренен и старателно поддържан, което позволява в мигове на национални изпитания да бъде ключов фактор за национална консолидация и държавно единство.

Въобще, колкото и специфични, а понякога и отживели, да изглеждат някои конституционни положения в Обединеното кралство, именно придържането към тях в продължение на векове и търпеливото, еволюционно адаптиране към различни времена и епохи е фундамент на стабилността и преодоляването на социалните и политически конфликти чрез диалог, процедури и институции, а не с тояги и револвери. А в днешните турболентни времена сякаш няма нищо по-важно от това.