Във Вевчани са ученици на ренегата стихоплетец

Роден е през 1915 г. в Скопие като Вениамин Миланов Тошев

Ренегат е най-позорното клеймо между човеците. Защото в него има предателство и към себе си. Оня, който изневерява на род, религия и убеждения, за да мине в лагера на противника. Ренегатът е мразен от свои и чужди!

Македонистите са общество от ренегати. Вевчани например до Титовска Югославия е средище на българщината. Сега е гнездо на българомразци. Забравили са войводите Кондо, Насто, Ставре и Яким, загинали за свободата им. Загърбили са своите доброволци в Балканската война. Двадесет и един герои се сражават под трибагреника, който поругаха.

Кой ги научи да вадят историческия си корен? Кой ги насъска да плюят по паметта на дедите си?
Това е Венко Марковски, бащата на българомразците. Роден е през 1915 г. в Скопие като Вениамин Миланов Тошев. Израства под сръбски гнет. През 1937 г. минава границата и пристига в София. Единородците го посрещнат както брат среща брата. Дават му хляб, подслон и надежда.

Венко записва славянска филология и издава първите си книги. „Народни бигори“ и „Огинот...“ са на скопско-велешки диалект, част от югозападните български говори. В предговора към „бигорите“ проф. Стефан Младенов обяснява: „В това, че г. Марковски, който е роден в Македония под сръбска власт и се е учил в сръбско училище, пише така хубаво български, няма всъщност нищо чудно, защото народът в Македония си говори български и пее своите български песни.“

Междувременно Балканският секретариат на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал въвежда понятието „македонска нация“. Тя трябва да се включи в Световната революция, от чийто пламъци ще се роди Съветска Македония.

Във връзка с директивата на комунистите им трябват ренегати. Венко Марковски води колоната на избраните. Внушават му, че има историческа мисия. Да създаде нов език, нова азбука и нова литература за новата македонска нация. Само той като екстраординарен талант е способен да го стори.

Под перото на Тодор Павлов излиза панегирик за феномена. „Всяка негова песен - възторгва се червеният философ - е сякаш напълнен с електричество кондензатор, който, докоснат, веднага те залива с потоци непосредствени, цялостни, първични, народни чувства. Това именно свойство е типично за големите лирици, които не разсъждават, не разказват и не рисуват само, а кипят, горят, бушуват и карат своите читатели да кипят, да горят, да бушуват.“

Разтърсеният от токов удар Павлов анализира една Венкова творба и се провиква: „Няма ли някой Шопен или Бетовен да съчини нейната симфония?“

„Дойдох в България, за да помогна да се наложи македонският език като народен и литературен език на свободна Македония“, огласява свръхдарованието. До Девети септември 1944 г. работата е свършена. През октомври Марковски отива в редакцията на вестник „Литературен фронт“. Влиза и докладва:

„Македония днес има свой литературен език. Предвижданията на мнозина български критици, особено на Тодор Павлов, Г. Бакалов и др., направени в печата още преди войната, се оказаха съвършено правилни. Така винаги е ставало в историята.“

Измислен език има, но няма азбука. „В тая насока упорито се работи - уверява Венко. - Резултатът ще бъде кристализиран на един специален конгрес, на който ще вземат участие всички специалисти по тоя въпрос. Неговото решение ще уточни бъдещата азбука на македонския народ.“

Лингвистичният форум е свикан от Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония. Член на президиума логично е Венко Марковски. Заедно с други видни граматици той изковава новите писмена. През май 1945 г. азбуката е скалъпена. С новичко букварче под мишница Венко тръгва да ренегатства по югозападните предели на отечеството:

Македонци секога сте били,
не болгарска кърф ви тече в жили.
Славяни сте со славянски език,
со адети свято що се пазят.
Кой ви каже болгари сте били,
той ви мами, знайте, той ве лаже,
сака в ярем да ви впрегне сили
и на шия да ви стави яже.

Класическата симфония е в три части. Това е първата, в която диша мелодиката на Шопен. Втората следва ритмиката на Бетовен:

Села и градой гореа,
пищеше Македония
под тройна страшна робия:
Първата беше германска,
фтората беше талианска,
трекята камен гореше.
Българска беше кървава.

Финалната част е по Вагнер, когото Тодор Павлов пропуска да призове за съавтор на Венко:

Войници изрод болгари,
по кърф и зверства бирани,
пратени в Македония,
децата во утробите
майкини да ги пропищат,
до чера клали в Септември,
денеска в кърф я баняат
несрекьна Македония.

През 1946 г. поетът Трифон Кунев чува тази какофония и я коментира: „Македония се отделила в самостоятелна държава? На добър час! Но нима когато синът се дели от баща си, непременно трябва да се отрече от него и да го напсува жестоко?“