Задължителността на елементарното /начално или основно/ образование в обществото се счита за установено основно положение в съвременната държава

Конституционният съд и неговата дейност останаха встрани от общественото внимание през изминалата 2022 г. Разбира се, изключвам най-четеното и цитирано негово решение за тълкуване на чл. 99 от Конституцията (за формиране на подкрепено от парламента правителство и за служебното правителство – РКС № 20 от 1992 г.), както и постановените през изминалата година решения за „възраждане“ на шефа на КЕВР и за „безсрочните“ мандати на главния инспектор и инспекторите в Инспектората към ВСС.

Повече от година вакантни остават две съдийски кресла и въпреки чести публични напомняния няма дори открита процедура за номиниране и избор от Народното събрание. В това положение не е само конституционната юрисдикция. По груби сметки през 2023 г. органите или „квотите“ в органи при съвместно с Народното събрание конституиране ще се увеличат с още три и вече ще са към 15.

Кратък преглед показва, че в края на отминалата година са образувани 21 дела. Беше анонсирано, че има сезиране от страна на народни представители от Възраждане и БСП, така делата могат и да бъдат 22 (няма обявление на сайта на Съда за това). Фрагментирането на Народното събрание ще прави все по-трудно сезирането на конституционната юрисдикция от депутати. Това вече води до възможността други субекти по чл. 150 от Конституцията (урежда въпроса кой може да сезира съда) да бъдат по-активни при отправяне на искания до конституционната юрисдикция да упражнява своите правомощия.

Такъв субект става националният омбудсман. По смисъла на третата алинея на чл. 150 от Конституцията „Омбудсманът може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на противоконституционност на закон, с който се нарушават права и свободи на гражданите“. Правят впечатление поне две особености в разпоредбата. Първата е, че омбудсманът като държавен орган, избран от Народното събрание, се застъпва за правата и свободите на гражданите (чл. 91а, ал. 1 Конституцията), може да претендира противоконституционност в сферата на правата и свободите на физическите лица. Казано е „граждани“, но следва да бъдат включени всички физически лица, защото конституционният законодател не е последователен при ползване на понятието „граждани“ в смисъл български, респ. европейски, граждани в разпоредби, относими към основните права и свободи на човека. Оттук и ясната последица, че относно права на юридически лица не следва да има сезиране или то трябва да бъде отклонено. Втората особеност е, че могат да бъдат оспорени законови разпоредби или закон като акт на Народното събрание, с които се нарушават права и свободи, по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 2 („закон“). Нито за други актове на Народното събрание (по чл. 86 от Конституцията) във втората точка на първата алинея на чл. 149, нито по друго правомощие на Конституционния съд, омбудсманът може да се обръща към Съда.

Впечатление прави конституционно дело 20 от описа за отминалата година. Искането изглежда на пръв поглед справедливо и социално обосновано. Омбудсманът оспорва законовото положение, че стипендии (от държавния бюджет) могат да получават само студенти в държавни висши училища, а не и в частни. В допълнение към искането е добавено, че стипендии не могат да получават и студенти, които са в държавни висши училища, но не са по т. нар. държавна поръчка, а са в платена форма на обучение. Претендира се противоречие с принципа на социалната държава и с принципа на равенството (чл. 6), както и с чл. 53 от (относно правото на образование).

Правото на образование е сложно социално право на човешката личност от второто поколение права. Първата му особеност, въз основа на конституционната ни уредба, е, че до навършване на 16-годишна възраст за децата образованието е задължително (право и задължение). Втората му особеност е, че включва сред компонентите си и свободата на образование. Свободата на образованието е възможността на личността да получи определена степен, над задължителната (дали обучението до 10 клас или до 12-ти трябва да е задължително е тема на друг дебат), на образование чрез различни способи и средства. Такива са: индивидуално или колективно обучение; чрез заплащане изцяло или частично (такси) или безплатно в учебните заведения; учебните заведения могат да са публична или частна собственост (държавни, общински, църковни или частни училища); заведенията са определена степен на обучението (начално, основно, средно, колежанско, висше образоване); с и без изпити при приключване на определена степен на обучението; с възможност за допълнително стимулиране чрез стипендии, в определен размер, заплащан от държавния или местния бюджет, от благотворителни фондове или икономически предприятия.

Задължителността на елементарното /начално или основно/ образование в обществото се счита за установено основно положение в съвременната държава (първо в националното, а после и в наднационалното право). Защото под свобода на образованието днес никой не разбира свобода от обучение или свобода на невежество, както при други лични или политически права и свободи. Задължението на индивида да се обучава има за насрещно задължението на държавата да даде на всекиго възможност да добие минимум образование. Това положение е установено на конституционно ниво в България още от възстановяване на държавността. Проблематиката на задължителното образование в България е била предмет на дебат и в Учредителното събрание на заседанието му от 27 март 1879 г. при подготовката на първата национална конституция. В Търновската конституция /1879/ учредителите записват, че първоначалното /началното/ учение е „безплатно и задължително за всите поданици на Българското Княжество“ (чл. 78). Правото на задължително образование /основно/ намира място и в двете социалистически конституции – от 1947 г. (чл. 79, ал. 2) и от 1971 г. (чл. 45, ал. 4). В действащата Конституция не е посочена образователна степен, а възраст на обучаемите.

Елементи на многоаспектния принцип на социалната българска държава, които намират конституционна уредба в Основния закон от 1991 г., са социалното право-задължение на образование на всеки човек (чл. 53, ал. 1) и автономията на висшите училища (чл. 53, ал. 4). Чрез прокламирането на свободното развитие на образованието, науката и изкуствата (чл. 23, изр. 1) и свободата на художественото, научното и техническото творчество (чл. 54, ал. 2), Основният закон поставя предели на намесата на публичната власт във функционирането на висшето образование и науката.

Искането на омбудсмана е да бъде установена противоконституционност на термина „държавни“ в разпоредбата на чл. 8, т. 3 от Закона за висшето образование. Настоящата редакция е, че „държавата създава условия за свободно развитие на висшето образование, както и условия за достъп до висше образование, като: … субсидира обучението на студентите в държавните висши училища; при определени условия им осигурява стипендия, общежития и столове“. Аргументите в искането (звучат доста солидно!) са само в полза на получаването на стипендии от даровити студенти, но обявяването на противоконституционност (каквато според мен няма) ще има други последици. В този случай няма да става дума за изравняване на правата на студентите, защото правото на стипендия не произтича пряко и винаги от правото и свободата на висше образование. Народното събрание при условията на законова целесъобразност може да предвиди правила за даровити студенти, които да получават стипендии (вж. и РКС № 17 от 1992 г.).

Време е да се повдигне също така въпросът за социалната отговорност на бизнеса. Чуждият опит сочи, че фирмите дават стипендии на студенти, които да ангажират след завършването им с подходящи позиции. А в искането става дума за субсидиране на всички висши училища – не само държавни, но и частни. Последните са образователните институции - юридически лица, изградени на базата на частната собственост и пазара (вж. и РКС № 17 от 1998 г.). В тези институции образованието е повече услуга отколкото право.