- Владо, в края на септември предстои отпечатъците на твоите длани да бъдат поставени пред „Театър 199“. Как се чувстваш от това признание и когато си гледал гипсовите отливки от ръцете, или стъпалата на големи наши актьори пред театъра, представял ли си си, че един ден и твоите ще бъдат сред тях?

-  Това е нещо много хубаво, което за съжаление днес се среща рядко в българския театър, защото едно време в „Народния театър“ например са слагали портрети на заслужили актьори и подобни неща са много приятен жест за артистите, които са спечелили любовта на публиката. Още като студент, аз съм чел посланията под отпечатъците, а съм хващал често, че и публиката преди представление ги гледа и това е нещо много приятно. В „Театър 199“, аз играя в едно-единствено представление от доста дълго време - „Рибарят и неговата душа“  и то започна да става като запазена марка и вече премина през няколко поколения, като винаги го играем при пълни салони. Представлението стана емблематично и Ани Монова (директор на театъра-б.а.), сигурно затова се е сетила да вземе и мои отпечатъци. Не съм си представял, че това ще ми се случи, но винаги съм харесвал тази стена на славата и смятам, че е нещо позитивно и хубаво, още повече, че и мястото е страхотно - на главната улица на града ни .

- Твои колеги признават, че нямат търпение да се качат отново на сцената. Така ли е и с теб и работиш ли вече над някоя нова роля, след дългата пауза?

- През този период, аз за първи път гледах толкова много телевизия и мога да кажа, че това, което слушах от някои колеги - че нямат търпение да играят и вече ги сърбят ръцете са преувеличени клишета, относно работата ни. Това, което в момента се случва е странно и никога не съм имал такава пауза, но чак да нямам търпение да изляза на сцената - не, аз съм уравновесен човек. Разбира се, играе ми се и ми е любопитно как ще играя и дали още от първото представление ще вляза във форма. Аз лично не приемам този период като нещо невероятно зло, а като едно ново предизвикателство, с което трябва да се справим. Моето опасение е най-вече за това, че ще трябват поне пет години да възвърнем публиката в театрите, както беше преди. В момента аз не подготвям нищо ново, защото ситуацията е такава може би ще  влезна в репетиции за да поддържам актьорска форма.

- Владо, с какво ще запомниш първия ти час в Театралната Академия?
- Във ВИТИЗ имам неприятен първи спомен. В началото бях много запален, но първото нещо, с което се сблъсках бяха едни взаимоотношения, които не бяха ок. Тогава класове имаха Крикор Азарян и един друг професор, като по това време беше свободно всеки да избира при кого да се запише и всички искахме при Коко и Тодор Колев. Тогава другият професор започна да придърпва кандидатстудентите и да ни изнудва да се записваме при него. Казваше ни, че ако не го направим ще ни скъса и изведнъж се сблъсках с гадната страна на тази моя мечта. Аз кандидатствах и кукли и реших да вляза една година там, а после се върнах, но така пропуснах Крикор Азарян. Това бяха сериозни събития в моя живот и от притеснение два пъти си глътнах езика, защото можех да загубя права да бъда в Академията, но съм много благодарен на проф. Надежда Сейкова, защото, ако не беше тя, нямаше да бъда актьор. Последваха четири страхотни години при нея, като моята професорка ми даде много и аз влязох преди всички в Народния театър. В началото там бяхме само аз, Ани Пападопулу и Димитър Рачков, с когото и досега сме си много близки.

- Гладни ли бяха студентските години?
- Много готин въпрос. Тогава бяха сурови времена, имахме по два лева за целия ден, които си разпределяхме - на обяд обикновено си взимахме по един сандвич, само в редки ситуации си деляхме една пица, като това си беше нещо страхотно! Като завършвахме втори курс, ние със Захари (Бахаров-б. а.) направихме една едноактна пиеса, а в по-горните курсове нещата продължиха да се развиват с тази пиеса и аз се проявих и като мениджър. Уредих нашето студентско представление да се играе във фоайето на “Сатирата” и изкарвахме цели 60-70 лева, които после си разделяхме на две - по 35 лева. Това беше нещо невероятно - първите изкарани пари от актьорско майсторство. Много е хубаво да мечтаеш за нещо и да го реализираш, а тогава с този хонорар си купих фотоапарат. Това също ми беше мечта, защото преди това моят брат ми беше донесъл един по-елементарен от Дубай, но после започнаха да излизат дигиталните фотоапарати, които струваха по 300-400 лева. За мен това бяха супер много пари и затова известно време си събирах, а после си купих един “Панасоник”, който и сега пазя като реликва.

- Как се породи у теб желанието за фотография?
- Винаги съм търсил и други начини в изкуството, с които да се изразявам - винаги съм снимал и винаги съм имал фотоапарат. Във фотографията има неща, които актьорското майсторство не може да ти даде, защото там съм интерпретатор на чужди мисли и идеи, а аз просто давам душата си в ролята, но когато снимам, си личи моята гледна точка и начинът, по който виждам нещата. Започнах да следвам много фотографи в инстаграм и да гледам снимките им, така се учех. Харесват ми и социалните фотографии, защото ние с теб например, няма как да отидем да снимаме в Ирак, или в друга гореща точка... Сега имам идея да правя социални проекти на теми, които ме вълнуват и в които искам да се заровя по-сериозно. Също така, в момента правя един фотографски проект с Неда Спасова, който ще пусна есента. Измислих една история и идеята ми е да я снимам по празните и обезлюдени улици.

- Защо напоследък рядко снимаш твои колеги и кои холивудски артисти би се изкушил да фотографираш?
- Много съм снимал мои колеги, дълги години само тях снимах и вече не е интересно. Всички съм снимал, най-много Теодора (Духовникова-б. а.). От холивудските артисти много бих искал да снимам Джулиан Мур, а заради луничките є си представям една фотосесия с нея по плажовете! Бих снимал и много други актриси, както и тези от по-възрастните актьори, като Ал Пачино и Морган Фрийман, като си представям всичко да е много натурално и в стрийт фотографии - например как пият кафе или четат вестник на улицата.

- Какъв словесен портрет би направил на Теодора Духовникова, с която сте не само приятели, но и много силен актьорски тандем? 
- Теодора е голям ентусиаст и много се пали за всичко, преди и аз бях същия в това отношение, но се промених, а тя си остана такава. Пали се за различни проекти, където я канят, защото тя предварително си намисля най-хубавото, което ще се случи, но то не се случва точно така и тя страда и преживява това с големи драми, а този вулкан от чувства е смешен и забавен да го гледаш отстрани. Често се случва аз да є кажа, че дадено нещо няма да стане, но тя винаги вижда нещата в розово, а след това бързо се разочарова.

- Би ли споделил някоя забавна история с нея?
- Толкова много забавни истории имаме с нея. Когато снимахме в “Дяволското гърло” също имаше такива моменти, защото тя искаше всичко да е като в Холивуд - истинско, дори в секс сцените искаше да сме голи, защото в Холивуд така правели, там никой не го правел с гащи - това било идиотщина. Тя може да те побърка с подобни неща, но слава Богу, съм є свикнал и като иска без гащи - без! (Смее се.) Иначе, Теодора е много сериозна актриса и аз много я харесвам. В последните години тя успява да докаже, че е много талантлива, защото тази нейна красота понякога надделява и хората говорят главно за нея, а тя наистина има качества и изигра редица сериозни роли. След като се снима в продукция, която стана голям хит в арабските страни и оттам всекидневно получава много съобщения на арабски, в които є пишат, че искат да се женят за нея. Ако се беше родила другаде, щяхме да я следваме в инстаграм и да виждаме, че има 30 млн. последователи...

- Като гледах интервю със Захари Бахаров, останах с впечатление, че вашето трио му липсва. Така ли е?
- Не, няма такава вероятност! На мен не ми липсва това трио и всъщност се случиха много неща в нашите взаимоотношения и аз приемам цялото това нещо като едно петгодишно преживяване, което по-скоро ме натовари. Имаше много позитивни неща, но успоредно с това и не чак толкова хубави и точно заради тези смесени чувства не ми липсва - предпочитам да живея по-спокойно и по-лекичко. На тях не знам дали им липсва - не мисля, че им липсва. Това е било едно предизвикателство за нас и според мен, така е трябвало да стане, вече така гледам на живота, а не се питам - защо това стана, защо онова... Изведнъж ти се изяснява, че всичко е програмирано и трябва да се примириш с това, а след време виждаш защо дадено нещо се случва и че е било за добро. Последният ми проект “Ново начало”, който е в моя сайт представя хора които са преминали през такива промени и са започнали да се занимават с нещо друго. И никой от тях не съжалява. Може да ги прочетете в блога ми в сайта www.vladimirkaramazov.com

- Какво ти помогна да презаредиш батериите, след тези промени, които ти се случиха?
- Моите пътешествия много ми помогнаха, защото като се отделиш на 10 000 км. от случващото се и започваш да го гледаш по-отгоре и по-адекватно да разсъждаваш върху случващото се. Много ми помогна и един текст от представлението “Танцът Делхи” на режисьора Галин Стоев. Там имаше нещо фундаментално на Иван Вирипаев - че животът е един танц и какъв ще бъдеш танцът ние определяме - дали ще бъде красив, или не. Трябва просто да позволиш на всичко, което се случва около теб да бъде такова каквото е- не да се бориш и да се занимаваш защо е така, защото ние не сме Господ бог и не можем да го променим. Въпросът е да пуснеш всичко да бъде такова каквото е и така по-лесно ще живееш. Аз вече не се ядосвам за нищо -скарал съм се с тоя, с оня, така е трябвало да бъде. Това, с “Три Беърс Ентертеймънт” си беше някакъв експеримент за нас, научихме сериозни уроци за живота и се надявам и на тримата тези пет години да ни повлияят положително за остатъка от живота ни и да ни направят по-добри хора.

- Да оцелееш в “Сървайвър”, или в артистичните среди у нас е по-трудно?
- По трудно е в артистичните среди, защото “Сървайвър” все пак има природа, което е много положително в цялата тази история, докато тук понякога се случват неща, които просто не можеш да повярваш, че се случват. Още от едно време има сериозна несправедливост към актьорите и тя изключително ме е дразнела и затова се опитвам да си извоювам своя независимост от това и мисля, че успях. Актьорите у нас са третирани като най-ниско ниво, въпреки че точно те са харесвани и обичани от хората, а не директорите, но за съжаление това няма да се промени в България.

- Когато си влюбен, или когато си в любовна депресия ти се получават повече нещата в твоята професия?
- Не ми се получават изобщо, когато съм в любовна депресия, но също така мразя да съм зависим от нещо - от любов, опиати, от връзки, от някаква работа. В момента не съм влюбен и при мен най-добре действа бистрият ум. Много мразя всякаква зависимост и винаги съм се бунтувал срещу това - спрях да пия и да пуша, защото преди ми се е случвало да се напивам и съм регистрирал, че тогава не мога да се контролирам и да кажа - не, край с това! Затова вече не си позволявам да изпадам в зависимости, въпреки че животът често ме вкарва в подобни моменти, но тогава не съм много продуктивен.

- В детските си години ти си заеквал, след силна уплаха. Кога преодоля този говорен дефект и това беше ли причина за нападки от другите деца, които понякога са жестоки?
- Всичко се случи след тържество в детската градина, където всички бяхме с маски на главата. Имаше и един с маска на вълк, която гледах с голям интерес, но изведнъж той изръмжа доста силно и аз се уплаших и започнах да заеквам. Не си спомням за нападки, или подигравки, но за мен цялата тази работа си беше тегоба. Като станах втори клас и просто изчезна, както странно се появи, така и си отиде. Преди това сме ходили на врачки и къде ли още не, но не и не, а някак си изведнъж всичко изчезна.

- Успяваш ли да виждаш знаците по пътя, които ти показват правилната посока?
- Все повече се опитвам да го правя. Преди време, когато се пребих с мотора, всичко стана, защото много бързах и исках да покрия едно състезателно време. Случи се в последния ден на годината, като преди това първо спуках гума, после още какво ли не се обърка и направо с триста зора стигнах до Гърция, където се пребих като животно и вече знам, че тази истеричност да преследваш нещо е напълно ненужна. Когато има такива неприятни дребни пречки - те ти подсказват, че може би трябва да се откажеш, или да отложиш нещата, защото нищо не е на всяка цена.

- В какво вярваш?
- Вярвам, че всеки е господар на съдбата си и определя какъв да бъде и по какъв начин да живее. Вярвам в собствените сили на човек и в това, че всеки си е виновен за всичко, дори и за болестите, но това е неприятна тема. Също така съм уверен, че всеки може, ако има достатъчно сили и енергия да промени живота си към хубаво.

Нашият гост

Камерата обича Владо Карамазов. Голямата му харизма и актьорски талант се открояват още по време на следването му в НАТФИЗ и веднага след завършването през 2002-ра година той е ангажиран в трупата на “Народния театър”. Истинската му фамилия е Александров, а сценичният му псевдоним е идея на режисьорката Лилия Абаджиева, която го записва така на плакатите за постановката “Ромео и Жулиета”, заради увлечението му по романа на Достоевски - “Братя Карамазови”. Владо е играл в някои от най-емблематичните представления на театъра, както и в хитови сериали, като “Откраднат живот”, “Дяволското гърло”, “Четвърта власт”, “Дървото на живота” и “Тя и той”. Зрителски симпатии му носи и изявата му като водещ на известното риалити “Сървайвър”. В последните години, той има успехи и във фотографията, като дори се класира в Топ 35 в международния фото конкурс 35Awards. За приноса му към българската култура през 2013 г. актьорът е отличен със “Златен век” от Министерството на културата.