Стопанската криза е болест на икономиката, душевната криза е последствие от нея

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Какво поражда кризите, г-н Буров?
- В българската история кризите са съпроводени с обърканост на младежта, на интелигенцията. Помня, в 1929 година, когато завилня кризата в България, аз бях министър на външните работи и изповеданията. И гледах как пред очите ми в София стават невероятни неща. Появиха се някакви хора от Америка и основаха българо-американско дружество за спасение душата на Рудолф Валентино, киноартиста, превърнат в бог, в кумир. След това се появи едно итало-българско дружество на „Валентинистите“ - поддръжници и приятели на Рудолф Валентино. Болестта вземаше застрашителни размери. Хора, честни и искрени хора, попадаха в тази мрежа на мошеници и даваха пари да се построи паметник на Рудолф Валентино в България. И тези американски и италиански мошеници събраха милиони.

Събраха ги и изчезнаха. Появи се ново течение - да се основе в София клуб на приятелите на Рудолф Валентино, Господи.

Какви глупости не сме гледали в тази наша София. Помня на улица „Леге“ №6 ме срещна една сериозна, строга и набожна жена, с лентички в едната ръка и с касичка в другата - слагаше ленти „Руд. ВАЛЕНТИНО“ (помня го и сега този ден) - и ми поиска хиляда лева за паметник на Руди Валентино. Аз отказах. И тя се развика: - „Скъперник, мошеник... Мръсник. Отказваш на един светец.“ Това бе болест на времето, болест на епохата. В Америка пред урната на Валентино се самоубиваха десетки жени. Казваха, че му били любовници, приятелки и обожателки - и се самоубиваха. Заразата се пренесе в Европа - и там започнала да се самоубиват в кината, като гледаха неговите филми. И президентът на Щатите Кулидж, и техният външен министър Кемел, и Лойд Джордж, и френските държавници - всички бяха потресени и смутени от тези самоубийства. Те видяха, че светът се е побъркал - и се побърка именно поради стопанската криза в онези години.

Стопанската криза бе болест на икономиката, душевната криза бе последствие от нея. Сега, в 1945-1946 година, също има криза и това е криза от немотията, от глада, от липсата, от купоните, от изобилието на болести. С триста грама хляб с купон не се живее.

И въпреки това няма я онази обърканост, която има в кризавите години с препълнените магазини и със слободните хора. Слободията на младите, разпуснатостта на старите, голямото богатство на едни, беднотията на други - всички тези компоненти на живота създават семената на кризата. А изобилието не е на добро - то води към излишества, излишествата - към духовна разпуснатост на нравите. И само един фактор спасява човечеството, господин Памукчиев - селото.

To e катализаторът, то е кондензаторът и на добро, и на зло, То, като един огромен пясъчен филтър, филтрира развалената вода и я пречиства. Само селото е способно да спаси човечеството от всяка една криза. И това бе шансът на Стамболийски в 1919 година. Той разбра това. Той схвана това и се облегна на селото. Селото също се облегна на него. И те си допаднаха. Но той - повтарям това, направи своята фатална грешка с изборите на 22 април 1923 година - спечели 212 мандата и загуби всичко - власт, пари, влияние, загуби главата си.

Затова никога, никога, господин Памукчиев, не се радвайте много на хубавите неща. Винаги си казвайте: „А, бе, има и бедни, има и страдащи хора - да помислим за тях.“ И да им дадем един залък повече. А власт, която мисли само за себе си и врежда само своите хора. е предварително закопана, порочна и престъпна власт. Тя трябва да умре, да загине, както загина партията на Стамболов. От нея няма и помен...

- Господин Буров, той знаеше ли, че това можеше да стане?
- Не.

- Откъде съдите?
- От развоя на политиката, от развоя на деянията му. Аз бях младо момче, когато той бе на власт, когато той беснееше. Власт, която се смята безотговорна и с неограничени възможности, е гнила власт. Власт, която разчита само на полицията, е порочна власт. Стамболов въведе най-порочните методи на управление - своеволие, насилие, терор, гонения на враговете до гроб - не, този вид власт няма място в България. Жалко, че никой досега не показа това. И хора като Симеон Радев превъзнесоха Стамболов, на когото вярваха и на когото съчувствуват. А не се намери един да напише истинската история на България, с цялата красота, голота, с цялата u пъстра поредица от велики и низки мъже, от велики и грозни събития. Това е то - времето - безпощадно помита всичко и съсипва всичко в душите на хората. То заличава светлите имена и идеали, ако те не се възпеят от гении. Кой в България щеше да знае Георги Бенковски - като гений на революцията, ако не бе Захари Стоянов. А какво би било, ако в Ботевата чета имаше един Захари Стоянов? Ехе - светът, целият свят щеше да. види един гений, едно чудо на вселената. Ботев...

Това стана и сега, господин Памукчиев. Нито един човек в България не води летописна книга. Нито един не записва перипетиите на властта - как аз, министър на търговията в 1913 година, станах министър без портфейл в кабинета на един негодник, на един мизерен, жалък политик - Муравиев. Как можах? Как паднах толкова ниско - за една министерска службица да стана пряко подчинен на един политически евнух. Как? Кой ще ми обясни това? И аз самият не мога да си го обясня. Човек с име, човек с авторитет, човек с пари, човек - все пак с известно славно политическо минало - да падна чак дотам в калта, да се хвана о знамето на един фалирал политик.

Ето, това са те - загадките на историята и на политиката. Ние така вървим и в политиката - като ни замирише на тлъста пържола, като видим министерско или депутатско кресло, да-вай. Давай. И не подбирай средствата, Вие ще го разберете, само че ще бъде късно, много късно, господин Памукчиев, и ще претърпите - лично вие, грозни и горчиви разочарования. Защото докато вашите колеги си гледат личния живот и кариерата в София, докато те правят мили очи на големците и политика, ти се занимаваш е мене - падналия, фалиралия политик. Ти си създаваш илюзия, че ще направиш велика история на България. Дай боже. Но ти лично ще загубиш, защото хората от твоята партия, комунистите, не обичат еретиците, свободомислещите. хората с далечни, стратегически цели. Те обичат реалното - властчицата. Мазнинката. Пържолката. Момента. Те са хитри - и има кой да ги учи. Оня там с мустака бди и следи - така, както вие нямате представа как ще бди и как ще следи той - защото България за целия ваш лагер, за цялата ваша комунистическа империя е раят, тя е раят на земята - тя има лозя, градини, масло и малини Тя има ягоди и вино - вино, вино. А където има вино, там има и всичко друго за ядене - лозарството е мерило за културата на земеделието на един народ. Лозарството и градинарството.
Вие трябва да храните Великия със зеленчуци и с плодове. Той току-тъй не влезе в България - той знае, че влиза в рай, влиза в блажен оазис. Ето защо той няма да ви остави никога да му се изплъзнете. И ще ви се отели волът, докато разберете това. Но аз няма да го видя.

(Следва утре)