Пророчествата на известния политик и банкер от миналото Атанас Буров

Само бедният разчита на заплата, богатият - на гешефта

]

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Г-н Буров, твърдите, че историята ни се нуждае от обективни историци - има ли такива?

- За жалост, няма да се роди, поне в България, такъв историк, който да каже истината.

- Защо?

- Защото всяка партия се докача, когато се каже истината за нея. Даже най-малката, Радикалната партия, не иска да u се каже истината. Камо ли друга някоя. А вашата, комунистическата - най-малко! Всяка партия, която е била на власт в България, господин Памукчиев, си е оголила задника, показала си е кирливите ризи и се срамува от тях. Няма партия, която да е била на власт, да не е цапала гащите си и пътеките си. Няма. Щом си на власт, ще лъжеш, ще грабиш, ще грешиш, ще трупаш, ще се облягаш на палачи и бесачи. Това като че ли е закон на живота. Стефан Стамболов пръв даде тон за това в 1887 година, след русенския бунт, след избиването на офицерите русофили. Ето защо история на България няма да има. Ако не бе Батенберг, ако не бе това момче да се опита да насади една висока, западна култура в България, да въведе един здрав, немски ред, ние нямаше да имаме този напредък, който постигнахме. Именно това момче - княз Батенберг, се опита - искрено и честно - да вкара България в западните релси. То вярваше, че ще го постигне, но срещна само един вой, само едно грубо, профанско рикание на разярени лъвове. Те, лъвовете в политиката, искаха да управляват вечно - глупавата мечта на българина - ако може, цял живот да е все той на власт.

- Защо е било така, г-н Буров? Коя е била причината?

- Защото властта е сладко нещо. Който я опита веднъж, край - вечно я търси. Той просто се молепсва и заразява от болестта на властника - да управлява вечно.

Българинът няма мини и фабрики - той има само един шанс да се издигне - чрез властта.

От два-три милиона българи някога, само двеста-триста са имали чифлици и фабрики.

Другите са имали земица, службица, имотец - но не пари. Не влияние. Не почитание. Не власт. А дойдат ли на власт, развихрят се. Показват си рогата. Мисля, че не това е причината... Той иска да е вечно на власт, защото получава голяма заплата. Заплатата не го обогатява, а гешефтът. Гешефтарството е спътник на властта, а не заплатата. И това - за заплатата -не го казвайте никъде, господин Памукчиев.

- Защо?

- Защото само бедният разчита на заплата. Богатият - на гешефта. На аферата. На удара. На светкавичното забогатяване, като Иван Хаджиенов от Казанлък, като Евлогий Георгиев от Карлово, като банкера Христо Тъпчилещов от Калофер. Това са били тримата супербогати българи, които, представете си, господин Памукчиев, никога не са ставали министри. Останали са си банкери. И са имали власт на сто министри. Следователно властта е в ръцете на банкерите.

Банкерът-политик насърчава спестовността.

Насърчава производството на блага, независимо дали добитък в село или платове в града. Но той финансира тези, които искат да произвеждат.

Банкерът е осведомен човек.

Той следи враговете си, но следи и онези, които идат след него - кой е по-умен и по-честен, да му помага, да го замести. В банките, както в династиите, се избират най-умните.

Колкото по-голяма е една банка, толкова тя е по-прозорлива. В 1880 година в Германия дълго време е бил обсъждан въпросът кой да бъде провъзгласен за германски император след сина на император Вилхелм I - Фридрих. Той бе болнав човек, немощен, е единия крак в гроба. Обсъждат този въпрос в банковия съвет. Обсъждат. Претеглят. И решават накрая - император да стане внукът на Вилхелм Първи - Вилхелм Втори. Така вярвам, че и във Франция банкерите са обсъждали кандидатурата на Наполеон I за император. Само в България Фердинанд не позволяваше такова нещо. И в Балканската, и в Междусъюзническата война, той си правеше това, което искаше и не питаше никого. И докара работите дотам, че ни разграбиха всичко, което бяхме спечелили.

От онова, което имахме ние, българите, останаха само 15 000 квадратни километра, след Букурещкия мир. Коста Паница, когото Стамболов разстреля на 16 юни 1890 година за заговора му против Фердинанд, един голям герой на Сръбско-българската война, пръв разбра, че Фердинанд е зло номер едно за България. И се опита да го премахне. Как не успя, как не успя този човек! Ето защо аз, господин Памукчиев, не вярвам нито дума на Симеон Радев в „Строители на съвременна България“. Той величае Стамболов и порицава онези, които бяха пред него, над него и като личности, и като умове. Коста Паница си остана един нещастен герой и мъченик, но кой го знае? Кой го смята за герой? Никой.

Симеон Радев има сладко перо. А който има сладко перо, той налага своята истина. Сладко перо има и Захари Стоянов. Но, питам аз - защо никой в България не възвеличи подвига на Панайот Волов? На Цанко Дюстабанов от Габрово? Пашата му предлага - да поиска милост, да каже „Признавам, че съм на погрешен път“. Не, решава сам да умре и умира на бесилото. Една негова думичка до пашата, до султана - „Милост“ - и е щял да бъде спасен. Но той не казва тази думичка. И тоя българин плаче за своя историк, за своето сладко перо, но го няма. Аз не познавам по-благородна и по-демократична фигура от Бачо Киро Петрович, от Цанко Церковски - и двамата от село Бяла Черква. Пил съм бялото им хубаво винце там. Живял съм там, изучавал съм душата на селянина. И узнах едно - в България българинът е непознат. Именно българският селянин. Ние имаме всичко на този свят - и земя, и вода, и гори, и трудолюбиви селяни, но нямаме писатели селяни. Елин Пелин не е голям писател. Шопът не е истинският българин. Истинският българин е този, който не е описан.

Аз обичам всеки писател, като Толстой и Достоевски, който бърка с деликатни пръсти в сърцето на човека.

Именно това липсва в нашата литература - деликатно опериране със сърцето и душата на селянина, на тоя, който ни храни.

Богове нямаме, господин Памукчиев - светци и мъченици - колкото щеш, именно богове ни липсват... Бог като Бонапарт, бог като адмирал Нелсон. И бог не е безгрешен - създал е дявола, създал е греховете, създал е Ева - от реброто на Адама. Но богове в политиката са нужни. Бог например е Ботев - и бог, и светец, и мъченик. Добре, че умря на Вола, да имаме поне един легендарен юнак за показ, за пример. Той ни мие очите всеки ден. Той ни показва какво може българинът. Дано се намери някой писател - гений да го възпее. Но не ми се вярва. Нашите книгоиздатели не печатат романи и повести на българи гении.

- Може би ги няма?

- Има ги, но те са чиновници някъде. Аз лично отбягвах да кредитирам най-големите ни книгоиздатели, защото те не съзнаваха какво оръжие имат в ръцете си - КНИГАТА. Българската книга. Банката гледа да влага пари в доходни предприятия, като химическите заводи на д-р Никола Чилов, на гара Костинброд, а не в книгоиздателствата. И сега, като се обърна назад, виждам Тодор Филипов Чипев - книжар и книгоиздател, да идва при мене, да ми се моли за голям заем, да издава големи световни автори. Но не онези от библиотека „Златни зърна“, не от „Световна мозайка“, а истински шедьоври. Показах му вратата. Защото той не знаеше какво иска - книжният пазар в България винаги е бил задръстен от посредствени книги и те погубиха вкуса на народа.

Аз не бих издал никога пълното събрание на Лев Толстой, на Достоевски, на Чехов или на Максим Горки - както ги издаваха братя Игнатови. Кой ще купи целия Лев Толстой? Никой. А те го издадоха - и се разориха. Банката търси само доходни предприятия, с подсигурени печалби. А не рисковани предприятия - както книгоиздателствата. Тактиката на всяка банка, господин Памукчиев, е да печели всеки ден -по стотинка, но да печели. Да не рискува, но и да не изпуща питомното. Да не гони никога дивото.

(Следва в утрешния брой)