ООН е единствената международна организация, която гарантира стабилен мир на планетата

Теорията и практиката на международните отношения е категорична. Военните съюзи за силово средство, което осигурява само известна степен на сигурност. Единствената международна организация, която гарантира стабилен мир на планетата, е ООН. Такъв е бил замисълът на нейните учредители. Военен съюз, изграден от две и повече държави, е силова организация, която провокира срещу себе си формирането на контрасила, т. е. военна формация на друга група държави. Разбира се причините за създаването на две или повече военни групировки са противоположните им интереси.

Първа грижа след документалното оформяне на контрасъюза е военното му окомплектоване. При така очертаващата се разстановка на силите на двете противостоящи военни групировки, разполагащи с огромен военен потенциал, при евентуален военен конфликт за каква гаранция за пълна сигурност може да става дума за държавите, членки на военните съюзи.

А още по-абсурдно звучат уверенията за сигурност, които дават военните съюзи в епохата на колосално натрупания ядрен арсенал, чиято мощ е в състояние да унищожи многократно живота на планетата. Установеният равностоен ядрен баланс, наречен „равновесие на ужаса“, е всъщност факторът, гарантиращ мира в Европа няколко десетилетия. Всеки опит за нарушаване на ядреното статукво е еднакво рискован за двете страни, които знаят, че „който нападне първи - загива втори“.

Впрочем, ако наистина военните съюзи и в случая НАТО, е в състояние да гарантира сигурността на гражданите на държавите му членки на съюза, както ни убеждават поддръжниците на блоковото разделение, защо групата от свръхбогати персони - глобалисти, които доста упорито дестабилизират международната обстановка, постоянно провокирайки военни конфликти, хвърлят колосални средства за изграждане на цели подземни градове на стотици метра под земята, за да запазят живота си? А къде останаха гаранциите на НАТО? Но тези свръхмодерни противоатомни скривалища могат да приютят няколко десетки или стотици хиляди американци. А кой ще гарантира живота на останалото 330 милионно американско и 500 милионно европейско население? Отговор, който дължи да даде войнстващата политическа глобалистка прослойка, която не само запази, но и разшири мащаба на един военен съюз, чиито въоръжение и средства за отбрана са без аналог и то в мирно време. И въпреки всичко не е в състояние да гарантира сигурност дори на членовете си.

Историята свидетелства, включително и през последните две столетия, че амбицията на една или група държави да се наложат като доминиращи сили на планетата, среща яростна и безкомпромисна съпротива на международната общност.
Известен е краят на завоевателната политика на Наполеон Бонапарт за налагане на Франция като хегемон в континентален и международен мащаб.

Отсъстващата при заграбването на колониалните владения Германия, прави отчаян опит да отвоюва със сила части от владеещите ги западноевропейски държави. Търси за съюзници страни, също отсъстващи при колониалната експанзия. Но на оформения от нея съюз с Австро - Унгария и Турция се противопоставя друг военен съюз - Антантата, с водещи страни - Великобритания, Франция и Русия. В избухналата между двата военни блока Първа световна война, Германия и съюзниците ѝ са разгромени, а Антантата е разпусната.

Унизена от крайно несправедливия и грабителски мирен договор в Париж - 1919 г., Германия търси реванш. Този път претенциите са далеч по-мащабни. Иска не колонии, а световно господство. Тази крайна агресивна нацистка политика успява да привлече и оформи военен съюз с подобни режими. Така настройва срещу себе си целия свят. Провокирано е и почти екстремното изграждане на антифашистки съюз между три от най-големите държави на планетата - СССР, Великобритания и САЩ.

Какво мотивира всъщност изграждането на този, на пръв поглед абсурден военен съюз на държави с коренно противоположни идеологии и обществено политически системи? Най-точното обяснение дава Уинстън Чърчил в реч пред парламента: „От тази битка зависи оцеляването на християнството... Ако се провалим, тогава целият свят, включително и Съединените щати, включително и всичко онова, което познаваме и обичаме, ще потъне в бездната на една нова Тъмна епоха.“

Недоверието между военновременните съюзници, страхът на западноевропейските държави от възраждането на германския милитаризъм и реваншизъм, както и от евентуална съветска заплаха, стават причина за блоковото разделение на Европа. На формирания военно-политически съюз НАТО, Съветският съюз и източноевропейските страни противопоставят Варшавския договор.

Логично бе след края на Студената война, разпадането на двуполюсния модел и разпускането на Варшавския договор да последва и прекратяване съществуването на НАТО. Но не такава е позицията на новосформираната глобалистка прослойка във Вашингтон, която преценява, че е настъпил най-благоприятният момент за поемане на курс по налагането ѝ като хегемон на планетата. Европейската еуфория бе попарена с „научно“ аргументираната теза, че „войната е закономерен и естествен акт“ в международните отношения. За реализирането на тази агресивна цел глобалистите светкавично предприемат добре обмислена серия от политически и военно - организационни ходове. Първата им грижа бе да запазят огромния за началото на 90-те години на ХХ век военен бюджет на САЩ, надхвърлящ 500 милиарда долара, въпреки бурните дебати и настоявания във Вашингтон да бъде съкратен поне с 50 процента. На второ място, не само запазване, но и разширяване на НАТО, включвайки в него всички бивши членки на Варшавския договор, въпреки „джентълменския“ ангажимент, че пактът няма да се разширява на Изток и гневната реакция на Москва срещу това.

За да оправдае своето съществуване, НАТО трябва да има враг. За такъв бе идентифициран Иран, но се оказа твърде незначителен, затова бе добавена и Русия, а малко по-късно и Китай. Но Руската федерация е изпаднала в тежка всестранна криза и не представлява заплаха за никого, а най-малко за САЩ и Западна Европа. Още повече, че Москва е инициатор за предоставяне на независимост на съюзните републики и няма никакви намерения да ги завоюва отново. Пък и руският президент Борис Елцин моли за приятелски връзки, а не търси конфронтация със Запада. Отговорът на „едноличния“ Запад, т. е. на Вашингтон е „Не! Рано е.“ По-късно, от откровеното изявление на Мадлин Олбрайт, че Русия има прекалено много богатства, които принадлежат на всички ни - т. е. на нас - глобалистите. Като я разчленим или унищожим, може евентуално да мислим за „сприятеляване“.

Третата безалтернативна цел на новите кандидати за „вечни“ хегемони на планетата е осигуряване на безусловно послушни съюзници. Най-подходящи са европейците, защото без Европа амбициите на глобалистите са обречени. За кратко време, чрез груба намеса във вътрешните работи на европейските държави, безцеремонно налагане на проамерикански протежета в ръководните им органи, членките на НАТО са превърнати в безлични сателити на глобализма.

Както се и очаква, разширяването на НАТО, бързото нарастване на военния му потенциал, провеждането на многобройни военни учения, надвишаващи тези от Студената война, както и високомерното, безцеремонно и арогантно поведение на глобалистите на международната сцена, особено към измислените „противници“ - Русия и Китай, провокира и подтиква двете държави към изключително тясно сближаване, включително и в областта на отбраната.

Вярно е, че има военни контингенти на НАТО, които успешно участват в мироопазващи операции. Но с много по-голям успех тази роля може да се поеме от войски под егидата на ООН.

Няма съмнение, че урокът, който ще получи агресор от силите на ООН, ще бъде много по-ефективен и по-траен. Затова време е колективната сигурност на народите да се поеме от техния колективен орган - Организацията на обединените нации.