Поп Харитон е „… забележителна личност, която стърчи високо със своя героизъм и безстрашие сред доблестните дейци на въстанията в Търновско…“

Съществуват няколко версии за гибелта на войводата, за чиято съдба и до днес нямаме точен отговор

Знанията ни за харизматичния войвода поп Харитон Халачев, йеромонах от братството на Преображенския манастир, за съжаление не са много. Най-пълната му биография е дело на писателя Венцеслав Начев (1939-2010), доказан познавач на нашата история. Бъдещият войвода е роден в Габрово между 1830 и 1835 г., а според други пресмятания няколко години по-рано. След първоначалното „школо“ за известно време учи в прочутото Априловско класно училище, после изкарва прехраната си като занаятчия чехлар. Скоро попада под влиянието на идеите на Георги Раковски, а заради участието си в подготовката на четата на „капитан“ Дядо Никола (1856 г.) и за да избегне преследване от страна на властта, постъпва в Преображенския манастир край Търново. Подобно на своя събрат отец Матей Преображенски, Харитон е вярващ човек, но и свободолюбив и непокорен „калугер“. През 1862 г. във връзка с четата на Хаджи Ставри е принуден е да търси убежище в Северна Добруджа, където е свещеник в с. Конгаз (дн. Ръндуника), Тулчанско. След няколко години се завръща в Преображенския манастир, но през 1866 г. е изпратен, по-скоро заточен в Мъглижкия манастир. Като свещеник поема грижата за няколко села в Казанлъшко, сред които и днешния гр. Шивачево. Там по всяка вероятност е имал контакти с Васил Левски. През 1870 г. отново е в Северна Добруджа като свещеник в селата около Тулча и Бабадаг. Силният, висок близо два метра (!) монах, винаги на кон и с оръжие, изключително точен стрелец, е защитник на българите от местните мюсюлмански разбойници и черкезите. Иноверците, иначе със самочувствието на господари на християнската „рая“, с ненавист, но и с респект го наричат „дели пазаз“ – „лудият поп“! През 1875 г. Харитон води малка чета в Тулчанско, но след неуспеха на Старозагорското въстание преминава с хората си в Румъния. Свързва се с революционната емиграция, вкл. с Христо Ботев, Стефан Стамболов и апостолите от Гюргевския комитет. 

Привлечен към подготовката на Априлското въстание, Харитон с верните си съратници се прехвърля на българска земя. В края на март 1876 г. вече е в Търновско. Апостолите на Първи (Търновски) революционен окръг му поверяват организирането на голяма чета, при което особено активен е знаменитият „даскал“ Бачо Киро Петров от Бяла Черква. Поради преждевременното избухване на въстанието събраните бунтовници от Бяла Черква, Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград, Балван, Русаля и други места поемат към Балкана. Както разказва Петко Франгов, летописецът на четата, за войвода единодушно е избран поп Харитон, подвойвода е Бачо Киро, военен командир – Петър Пармаков (преди въстанието офицер в руската армия), знаменосец – Димитър Русчуклийчето, а в щаба на четата са поп Петър Драганов и апостолите Христо Караминков и Тодор Лефтеров. Според изследователите четата е наброявала около 190 – 197 души, но според Бачо Киро достига до около 300 души. На 29 април въстаниците са блокирани от редовна войска и башибозушки шайки в Дряновския манастир. Следват девет дни на ожесточени боеве с редовна армия и башибозук, командвани от генерал Фазлъ паша. Срещу превърнатата в крепост обител е използвана и артилерия. На 1 май в резултат на злощастен инцидент барутът на четата избухва. От взрива са поразени няколко четници, които правят фишеци, а заедно с тях и войводата – техните лица са обгорени, пострадва и зрението им. Въпреки нещастието, въстаниците начело с Пармаков продължават неравната битка, а на 7 май пробиват блокадата и напускат манастира. Тежко пострадалият поп Харитон остава. Според обичайната версия, изградена върху спомени, войводата с пламенни думи окуражава своите съратници и настоява: „А мене заведете при входа и аз тамо ще умра, както си мога!“ И въпреки слепотата, се бие със сабя в ръка до последния си дъх. 

 През 1953 г. известният публицист и писател Георги Тахов и неговият колега Христо Механджийски попадат на по-различна „история“, разказана им от деветдесетгодишния Жельо Тодев. През 1876 г. младото тогава ратайче е изпратено от своя чорбаджия да прислужва в една къща, превърната в лазарет за ранени башибозуци. Там чува разказа на техния  предводител Али Челеби – когато влизат в манастирската черква, башибозуците са посрещнати от едър мъж с опърлено лице, брада и въстанически дрехи. Размахвайки тежката верига на църковния полилей като оръжие, смелият българин разбива главата на един от нападателите. Повалят го с няколко изстрела, след което го съсичат с ятаганите си... 

 Друга, още по-необичайната и интригуваща версия дължим на Димитър Болутов – Зографски (1889-1961). Публикувана е в неговата книга „Света гора – Зограф в миналото и днес“ (1943), преиздадена през 1961 г. със заглавие „Български исторически паметници на Атон“. Болутов, известен някога журналист и църковен историк, е възпитаник на Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. По време на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. група ученици прекарват лятото в Зографския манастир. Димитър и другите момчета са силно впечатлени от стария монах „… дядо Харитон – мастита фигура, дълга и широка бяла брада, гръмовит глас, чист български език, приветлив поглед… Въпреки любопитството ни да узнаем откъде е този старец и какво е миналото му, ние нищо не можахме да узнаем нито от него, нито от някого от другите монаси…“

Три години по-късно, когато отново посещава „Зограф“, Димитър Болутов разбира, че старецът е починал на 20 август 1904 г. на около 78-80-годишна възраст. Тайната около него обаче продължава да е в сила. Едва при по-късни посещения научава невероятни неща! Разказват му, че отец Харитон идва в манастира около 1879 г. неизвестно откъде. Веднага става обект на специално внимание от страна на игумена и цялото братство. Дават му самостоятелна килия с две стаи, малка „вила“ с градина извън манастира, а за негов личен помощник е определен младият монах Владимир, бъдещ игумен на манастира. Такива „екстри“ новопостъпилите монаси никога не са получавали! Миналото на тайнствения отец се пази в тайна, но при някакво спречкване в присъствието на Владимир „старецът“ Генадий, родом от Търновско, казва: „Ти се благодари, че успяха да те турят в бъчва и да те пуснат по реката, та се спаси!“ Когато питат дядо Харитон къде се изучил да чете така хубаво и да пее в църквата, той иронично отговаря: „В Самоводските градини“. През 1956 г. архимандрит Владимир, вече игумен, категорично заявява: „Поп Харитон, дряновският войвода от Търновско, избягал от България, се прибра на Света гора, тихото прибежище на бунтовниците по време на турския режим. Белези от опърлено от барут имаше по лицето, но повече по двете му ръце…“

Историята за спасението на поп Харитон е била известна и на големия наш учен проф. Иван Шишманов, който през 1919 г. заявява пред Болутов, а при едно посещение в с. Михалци и пред студенти – войводата поп Харитон не е загинал в Дряновския манастир, а е останал жив!

Без да се ангажираме с категоричен отговор на „мистерията“ около съдбата на поп Харитон, държим да отбележим – Димитър Болутов е сериозен изследовател, който не търси евтини сензации. Възможно ли е наистина войводата да е спасен? Екзотичната история с бъчвата, в която е бил скрит, навярно е преувеличение. Факт е обаче, че при турската атака част от монасите и манастирските слуги оцеляват, с чиято помощ войводата е можело да се спаси. Слепият въстаник с веригата, за който стана дума, би могъл да е някой друг от пострадалите при взрива четници. От някои спомени, въпреки общоприетата версия, се създава впечатление, че войводата не е най-тежко пострадалият, нито е ясно до каква степен е било увредено зрението му. Да оставим „мистерията“ с отворен край и да се надяваме, че в Зографския манастир е възможно да се пазят доказателства „за“ или „против“ истинността на тази версия за съдбата на поп Харитон – едно от знаковите лица на Априлската епопея.