В дните около Великден през далечната 809 г. Сердика (дн. София) е превзета от армията на кан Крум. Съдбата на града е решена в резултат на истинска война, продължила до лятото на 811 г.

Градът е опорна база за преместването на българските граници на юг и югозапад

При кан Крум (ок. 800-13 април 814 г.) България преодолява последиците от кризата в средата на VIII век. Към 805 г. българският владетел предприема мощна офанзива на запад срещу Аварския каганат, подчинявайки обширни земи до река Тиса в днешна Унгария. В български ръце падат стратегически „точки“ като Сингидунум (Белград) и Сирмиум/Срем (Сремска Митровица). Енергичният византийски император Никифор I Геник е обезпокоен от засилването на северната си съседка и още през 807 г. организира поход срещу България. Поради сведения за заговор в столицата, той е принуден от Одрин да се върне назад, но така или иначе, войната започва.

В отговор през есента на 808 г. българите извършват дързък поход по течението на Струма. В битка при Сяр (дн. Серес, Гърция) византийските сили за разбити, а в български ръце падат „... 1100 литри злато“ (79 200 златни номизми), което прави около пет процента от военния бюджет на империята! Анализът на фактите показва, че не става дума просто за рутинна практика (раздаване на заплати на местни гарнизони), а за чувствително засилване на византийското военно присъствие в региона.

Наред с изпращането на войски Никифор започва да преселва „ромеи“ от Мала Азия по българската граница, за да промени етнодемографската картина. Така или иначе, само в Сердика е имало над шест хиляди ромейски войници - численост, по-голяма от редовните сили на една византийска провинция („тема“) и приблизително равна на елитните части в Константинопол! Очевидно става дума за прехвърляне на значителни военни сили предвид конкретни планове в тази част на Балканите.

Както излиза, император Никифор се готви не само да парира българско настъпление на юг, но и да си върне властта над земите до Белград, загубени от империята в края на VI век. Така се търси и по-тясна връзка със сърби и хървати, смятани „де юре“ за византийски съюзници (федерати). Разбира се, възстановяването на контрола над някогашния „Военен път“ от Константинопол през Одрин, Пловдив, Сердика, Ниш и Белград към Средна Европа трябва да парира евентуално българско разширение към Македония и Западните Балкани.

Разгадавайки византийските планове, Крум нанася изпреварващ удар и преди Великден (през 809 г. големият празник се е падал на 9 април) „... се отправил срещу Сердика и превзел града с измама и обещания, избивайки шест хиляди души ромейска войска...“ Превземането на Сердика е преценявано от Никифор Геник като изключително опасно. Още „... на третия ден от Страстната седмица (4 април 809 г.)...“ императорът потегля с армията си и с бърз марш, очевидно и с изненада, си връща града. В израз на триумф, императорът изпраща послание в столицата, че е отпразнувал Великден в „аула“/„двореца“ на Крум. В случая не става дума за Плиска, а за Сердика, което показва, че древният град вече е обявен за една от резиденциите на българския владетел.

Според хрониста Теофан, императорът решава да укрепи Сердика, оставяйки в града част от столичните елитни части. Това предизвиква недоволството на войниците, като се стига до „бунт“ или по-скоро нещо, което днес бихме нарекли „гражданско неподчинение“... В обедните часове на 10 април войниците демонстративно събарят палатките на офицерите, показвайки че не желаят повече да остават в Сердика... „Като дошли до шатрата на императора - продължава Теофан, - нападнали го с много обиди и проклятия (...). Той пък, като се уплашил много поради внезапния бунт, ставайки от (празничната) трапеза, опитал се най-напред чрез патрициите Никифор и Петър да укроти войската с клетви и увещания...“ Малко по-късно войниците „... заели някакъв хълм (...), като викали като при някакво земетресение или суша: „Господи, помилуй!“ 

За да овладее положението, през нощта Никифор тайно раздава дарове на някои от командирите. На сутринта на 11 април императорът отива „... сам сред тълпата...“, обещавайки на недоволните „всякакви благодеяния“, гарантирани със „страшни клетви“. Той все пак успява да убеди част от войската да остане в Сердика, и се завръща в Константинопол. В крайна сметка обаче, разкрива инициаторите на „неподчинението“. Извикани в района на столицата, те са подложени „... на бой, подстригвания (насилствено замонашване) и изгнания (...), като така потъпкал своите толкова страшни клетви...“ Стига се дотам, че някои от офицерите търсят спасение в България! Сред тях е и военният „инженер“ Евматий, който по-късно построява впечатляващи обсадни машини за армията на Крум.

И така, през пролетта на 809 г. градът Сердика, независимо от огромния си за онова време гарнизон, капитулира пред кан Крум. Българският владетел по едни или други причини наказва част от предалите се ромейски войници и граждани, но твърдението за избиването на шест хиляди ромеи явно е крайно преувеличено - както става ясно от по-късните събития, мнозина са пощадени и дори освободени. Предприетият от Никифор контраудар принуждава българите да напуснат Сердика. Никифор си връща града, но не може да убеди войската си да продължи военните действия.

Сердика е превзета повторно от българите, водени от неизвестния по име брат на Крум, през 810 или 811 г. Във всеки случай това става преди похода на Никифор в България през лятото на 811 г. След превземането и опожаряването на Плиска императорът решава да продължи към Сердика, за да възстанови византийската власт и укрепи града. Както знаем, на 23-26 юли 811 г. ромеите са разгромени, а Никифор загива. Както вече е ставало дума в нашата поредица, надали битката е във Върбишкия проход, както се мисли обикновено, а нейде по пътя между Плиска и София в Северна България - в Боаза при Търговище или в района на Търново.

Името на града е поставено на първо място сред българските завоевания в изсечения по заповед на владетеля т. нар. първи Хамбарлийски надпис (813 г.), открит при село Маламирово, Ямболско: “... и брат му не го забрави и излезе (на война), и Бог му даде, и той и опустоши тези места и крепости: Сердика, Дебелт, Констанция, Версиникия, Адрианопол. Тези силни крепости той превзе. А на останалите крепости Бог даде страх и те (ромеите) ги напуснаха и избягаха...“ Господството на старобългарския език променя името на града на „Средец“, преосмислено като име на важен град, който е „в средата“ на обширната българска държава.

Българската власт полага усилия за укрепяването на Сердика/Средец и интегрирането му в държавата. Според археологическите проучвания в него са заселени славяни и (пра)българи, със сигурност остава и част от късноантичното, тракийско като корени население. Продължават да функционират църквите „Св. Георги“ и „Св. София“ - свидетелство за търпимостта на Крум към местната християнска общност. Извършени са ремонти на крепостните стени, караулните помещения и поне на някои основни сгради. Новите господари на Сердика/Средец преустройват градската резиденция на местния управител (в нея е възстановена дори банята), изграждат нови жилища и т. н. Налагането на модела на строителство на каменни крепости и градска архитектура, вкл. в столицата Плиска, в една или друга степен, е повлияно и от архитектурното наследство на Сердика/Средец - един „жив“ късноантичен град, който в „готов вид“ е придобит от българската държава.

През 809-811 г. след размяната на серия военни удари древният град Сердика влиза трайно в територията на българската държава, което има важни последици за нейното израстване като политическа, военна и културна сила. Градът е опорна база за преместването на българските граници на юг и югозапад. Още през 813-814 г. в армията на Крум има отряди “... от всички Славинии...“, т. е. от общностите на българските славяни в Македония, където са владенията и на Куберовите българи. Крум следва и доразвива стратегията на своите предшественици, особено на Аспарух, Тервел и Телериг, което говори за зрелостта на българската политика и държавническо мислене.