Война срещу заветите на Апостола на българската свобода – да живеем във „века на свободата"

Най-голямото историческо достижение на Третата българска държава е, че след 1989 г. станахме „демократска република“

Когато една територия е спорна и никой няма достатъчен контрол върху нея, обикновено се превръща в „ничия земя". Там правото постепенно отстъпва пред безправието, а след това мозаечно започват да възникват частни закони, частни правила, частни институции. Общността заживява свой живот, някакво екстериториално битие, в което нормалният свят е „отвъдното", което е изначално чуждо, привлекателно, но и отблъскващо. За „отвъдния" свят влизането в ничията земя е немислимо, защото там е „no-go zone", т.е. място, където външни хора не ходят, освен с цената на сериозни рискове. Но и за мнозина от общността, населяваща ничията земя, „отвъдното" е недостъпно.

Ничията земя е пространство на социална амбивалентност, в което всичко изглежда нормално, но всъщност не е. Животът често тече в обратна посока, в синкопиран ритъм, докато накрая замре в нещо като тресавищно спокойствие, нарушавано само от спорадични бълбукания на зловонни мехури, докато под повърхността, там в тъмното, виреят всякакви примитивни форми на живот и софистицирани хищници.

„Градът на мрака", Коулун, беше такъв анклав в покрайнините на Хонконг. Съществува чак до 1993 г., когато беше разрушен, а на негово място построиха парк. Типична „ничия земя", оставена на произвола в резултат от противоречията между британското управление и комунистическите власти в Китайската народна република. Там не важаха нито законите на Хонконг, нито законите на Китай. На площ от около 26 декара се бяха заселели повече от 33 хиляди души. Повече от триста сгради, голямата част от които по 14 етажа, запълваха цялото пространство, оставяйки долу в ниското тесни коридори, потънали в здрач, влага и мръсотия, замрежени от стотици кабели, които безразборно идват отнякъде и се простират в неизвестни посоки.

Строени без никакви разрешителни, хаотично достроявани и накачулени по покривите с още бараки, цели къщи и всевъзможни човешки обиталища. Без сметосъбиране. Без централно водоснабдяване, само четири тръби в покрайнините, идващи от „отвъдния" свят на Хонконг и многобройни „частни ВиК“, организирани от живущи из приземните етажи, които са изкопали в пода кладенец и с паянтови помпи доставят едва църцореща вода по горните етажи. В тази среда социалната йерархия има стриктно пространствено измерение по вертикала – колкото на по-висок етаж живееш, толкова по-успял си, защото си по-близо до свеж въздух и светлина. На покривите, сред боклуци, всевъзможни вехтории и гора от телевизионни антени и кабели, са оформени площадки за детски игри, за шезлонги и разходки.

Дълги години Каулун беше територия на китайската мафия – триадите, а наркотиците и проституцията процъфтяваха. После ги прочистиха, но ничията земя остана. Десетки лекари и зъболекари организираха там практики и кабинети, защото не се изискваха разрешителни, из помещенията, разположени на по-ниските етажи, работеха цехове и манифактури, леярни и шивашки работилници. Антиутопия насред глобален мегалополис. Това обаче се случва не само в градското развитие, но и с цели държави. Особено, когато едно общество изпадне в геополитическа неопределеност и така сложи пранги на своето развитие.

България е изправена именно пред такава опасност. Защото днес у нас се води война. Мащабна. Партизанска. Война срещу нашия начин на живот. Война срещу заветите на Апостола на българската свобода – да живеем във „века на свободата", да сменим държавната „деспотско-тиранска система с демократска република“ и да бъдем „равни на другите европейски народи“. Война, която се подбужда и поддържа отвън, от Изток, с цел България да стане ничия земя. А искат да е такава, защото се стремят да откъснат жива плът от Свободния свят, но в същото време нямат и не могат да предложат реална социално-икономическа, интеграционна и най-вече демократична алтернатива на Свободния свят.

Най-голямото историческо достижение на Третата българска държава е, че след 1989 г. най-сетне изпълнихме заветите на Левски и заменихме деспотско-тиранската система на авторитарния режим от 1934 г.-1944 г. и на тоталитарния от 1944 г.-1989 г. с „демократска република“. И не само това - успяхме с цената на огромен труд: законотворчески, административен, политически, експертен, обществен и общонароден, да се присъединим към най-могъщите икономически и военно-политически съюзи на планетата: ЕС и НАТО. Получихме реален шанс да устроим държавата си, така че да бъдем отново „равни на другите европейски народи“, както е било в славното ни средновековно минало. Това стана с пълен консенсус в обществото, а поради това и в парламента.

Вече израснаха цели поколения, които не познават деспотско-тиранската система, а само живота в свобода. Този живот никога и никъде не е лесен, защото никому нищо не се полага наготово. Но този живот е безценен, защото е свободен. Живот с много гледни точки, за разлика от деспотско-тиранския, в който има само една. В Свободния свят днес има, както винаги е имало, и много проблеми, много ценностни и идеологически разломи, но тях водим и решаваме като свободни хора в свободни общества.

Съвременната материализация на деспотско-тиранската система са авторитарните режими на Евразия, а в частност – путинова Русия и комунистически Китай. Идеите за „консерватизъм" и борба с „глобализма", които се артикулират оттам и заблуждават мнозина у нас, са дървено желязо. И двата режима са глобалистки по дефиниция – „русский мир" е идеята за руска хегемония върху Европа и Азия, а китайският „път на коприната" е евфемизъм на китайския глобализъм, насочен към установяване на контрол върху ресурси и територии в глобален мащаб. Хитлер също е бил срещу „джендъра", но това нито е разумната опозиция на джендър-идеологията, нито в нея има дори сянка от демокрация и консерватизъм.

Деспотско-тиранските системи воюват за умовете и сърцата на хората у нас. Но не в името на по-добър живот, а за да ни превърнат в ничия земя. В Коулун на Балканите.

Да ни извадят от приличния български апартамент в луксозния европейски блок и да ни интернират в някой прашасал евразийски коптор. Актуалните измерения на тази война са различни. Едно от тях е стимулирането на авторитарни тенденции и еднолична власт чрез президентска република (каквато неслучайно никъде в Европа няма!). Другото са опитите да бъде спряна пълната интеграция на България в Европа с въвеждането на еврото и членството в Шенген. Това е война срещу бъдещето.

Конституцията е онази крепостна стена, която може да спре тази война. Неслучайно наред с националния фундамент (национална държава, официален език, традиционна религия, брак между мъж и жена и пр.), заложихме в нея и геополитически фундамент, като конституционализирахме членството в ЕС. По-важното обаче е, че тази крепостна стена трябва да бъде отбранявана с национално самочувствие и гордост. Това е обща отговорност на всички, които вярват в заветите на Левски, в свободата и демокрацията. За идеологически, лични или ситуативни различия, омрази и непоносимости винаги има време. Но сега трябва да защитим своя начин на живот. За да не ставаме ничия земя.