Политици и медии излишно и преднамерено надуват опасността от инциденти на 4 февруари пред гроба на Гоце в Скопие

Когато през юли миналата година парламентите в София и в Скопие гласуваха да приемат предложението на френското председателство, мнозина у нас наивно решиха, че оттук нататък въпросът за европейския път на Северна Македония е в ръцете на Брюксел. На нас ни остава само едно - да се радваме на облекчението, че ветото над братовчедите ни край Вардар е свалено по един относително цивилизован начин и че България и нейната политическа класа вече може да отдъхне и да си гледа другите задачи. Как ги гледаше обаче, това е друг разговор.

Е, цялата шумотевица в двустранните ни отношения със Скопие през първите дни на новата година, която избухна и достигна зоната на кресчендото, напълно опровергава такава пасивна позиция на странични наблюдатели. Бе нужен само един случай като този с пребития Християн Пендиков от Охрид, за да излязат на светло всички скрити и потискани страсти, уж контролирани от институциите в името на европейската перспектива на Северна Македония. За да стане ясно, че и у нас, и при съседите - но там много повече!, сдържането на чувствата към другия от уравнението София-Скопие е било достатъчно крехко, че да предизвика такова напрежение от двете страни на границата. И да покаже цялата несъстоятелност на преднамереното спокойствие, което някои политици у нас се опитваха да наложат над отношенията ни със Северна Македония. Да мълчим, да съграждаме позитивна атмосфера с добри практики, да не обръщаме внимание на изолираните случаи на език на омразата или поведение на омразата, абе, да хвърляме рози напред, без да се обръщаме назад. 
Да, но не! Няма такова чудо, когато става дума за политическите, а и обществените реалности край Вардар, които, ако не се познават, носят неприятни изненади като острата реакция по повод българската грижа към Пендиков. Но ако се познават, а не им се обръща достатъчно внимание, това е поведение, което заслужава оценка на други институции.

Както и да е. Случаят Пендиков, както се вижда, все повече обрасва с какви ли не подробности, една от друга по-противоречиви. Което пък дава основание на политиците край Вардар да променят становищата си в сравнение с тези, които изразиха веднага след инцидента. И президентът Пендаровски, и премиерът Ковачевски, а и външният министър Османи категорично осъдиха побоя над младежа от Охрид. Нали казват, че първата реакция е най-истинска и достоверна. Буяр Османи дори дойде в София да каже на български терен това, което мисли.

По-късно, само дни след това и тримата взеха да взимат завоя в изявленията си, политизирайки до такава степен случая, че да се чуди човек откъде тази страст да се търси вината за това предимно в българската страна. Какво има за чудене? Това си е поведенчески маниер на генерации политици в Скопие, натрупван и надграждан независимо дали става дума за Македония като федерална единица в някогашна Титова Югославия, или за суверенната и независима държава на югозапад от нас, която първи в света признахме. Към това „правило“ - България е виновна за всичко, ще трябва да прибавим и взетото назаем, не, по-точно привнесеното високомерие и самочувствие от манталитета на сърбите, което ги отличава от всички балкански народи, и ще получим единица мярка за политическо поведение на днешните държавници в Скопие.

Вземете само някое от последните изявления на президента Пендаровски и картината ще ви се изясни. А аз, който бях първият и май единствен български журналист, взел интервю за БНТ само минути след избора му за държавен глава, и който си имах с него добра лична комуникация, имам най-голямото право да съм разочарован. Както се казва, не беше такъв човек. Или само е изглеждал така. Във въпросното интервю, което от време на време поглеждам отново, той даваше гаранции, че оттук нататък българите в страната му ще имат равни права с всички останали етнически общности. И че с неглижирането и маргинализирането им е вече свършено.

Четири години след това нещата обаче имат друг оттенък. Колко пъти се пускаше слух, че той ще дойде на официално посещение в България, за да върне двете визити на Румен Радев в Скопие. Едната през февруари 2018 г., когато президент все още бе Георге Иванов. И втората - тъкмо в деня на встъпването в длъжност на Пендаровски като държавен глава - 12 май 2019 г. Да, Пендаровски наистина дойде в София, но с изричното оповестяване, че не става дума за посещение на двустранна основа, а за работно участие на многостранен форум. А когато се върна, направи изявление, че никога не би отишъл в България, за да разговаря за история, но за европейска интеграция - да. Но какво да се прави - и оттатък мандатите на президента са пет години, и първият е към края си, а вторият е на хоризонта през следващата година и очевидно Пендаровски не иска да го даде на друг. Даже имам чувството, че той започна предизборната си кампания от мига, в който на 12 май 2019 г. влезе в резиденцията под хълма Водно в Скопие като държавен глава на Република Северна Македония. А кандидат за президент без достатъчно ясна и непременно непримирима позиция към България, няма шансове за успех. 
Все пак си мисля, че напрежението между двете държави и техните управленски екипи достигна своя връх и кривата взима посока надолу. Задействаха се някои от съществуващите механизми за тази цел. Ето, и министрите на вътрешните работи се видяха, и шефовете на службите за сигурност се запознаха. Това е добре. Винаги съм твърдял, че няма по-полезна формула за укрепване на двустранното доверие от личните контакти и познанства между политиците от двете страни на границата.

И още преди да сме разчистили напълно случая с Пендиков, на хоризонта се задава новото предизвикателство. В събота, на 4 февруари се очаква напрежение около желанието на български граждани да се поклонят пред саркофага с костите на Гоце Делчев в двора на църквата „Свети Спас“ в Скопие. Едно напълно цивилизовано намерение, стига то, поставено в контекста на политизирания случай „Християн Пендиков“, да не беше омърлявено допълнително от заканите от двете страни на границата за „нещо страшно“. Няма съмнение - когато става дума за закани, нямаме равни. И по това си приличаме.

През миналата година министър Теодора Генчовска, въпреки хладината в отношенията ни и освиркванията на доведени нарочно местни „патриоти“,  все пак постави цветя пред гроба тъкмо на 4 февруари. Бях там, видях с очите си, защото малко по-рано в центъра на Скопие се откри прес-клуба на БТА. И си мисля, ако сега реша да отида на същата дата в Скопие да отбележа годишнината от откриването на клуба на БТА, ще ме спрат ли блокади по пътя, както се заканиха някои, ще имам ли гаранции, че спокойно ще мога да положа цвете пред Гоце, както съм го правил винаги.

Мисля си, че този път всичко ще мине нормално, спокойно и цивилизовано. И от двете страни. Знам как край Вардар се организират силите на реда, за да няма инциденти. Знам, че и у нас се взимат мерки в това отношение. Пък нали за това се срещнаха и вътрешните министри, за да организират така нещата, че никой да не бъде спрян на границата.

Никога не ми се е искало повече от сега да бъда добрият пророк.