При оценката на събитията от 2020 г. трябва да се отчита фундаменталната разлика между понятията „революция" и „реформа"

През последните две години се правят редица опити гражданските протести от 2020 г. да бъдат легендаризирани и глорифицирани, като им се постави етикет „революция". Хиперболизират се с цел да им бъде приписана някаква епохалност и „свещена кауза" (sacra causa), които по дух, същност и последици имат характер на революционна политическа трансформация в българското общество. Някои, като например проф. Николай Слатински, стигат дотам, че ги определят като „втора фаза на демократичната революция от 1989-1990 г.”.

Подобна теза не може да бъде споделена. Тя може да има белетристична или публицистична стойност, но е напълно неоснователна от гледище на конституционната и политическата наука. Няма общо и с политическите реалности в България. При оценката на събитията от 2020 г. трябва да се отчита фундаменталната разлика между понятията „революция" и „реформа", от една страна, и между „революция" и „управление на тълпата" (охлокрация), от друга. Съвсем телеграфно: революцията е дълбок и радикален политически и ценностен обрат, съчетан със смяна на фундаментите на конституционния ред, докато реформата е промяна, преоформяне на отделни елементи на обществената и конституционна система, без да се засягат нейните фундаменти и ценностно съдържание. Не е „революция" и охлокрацията (mob rule), при която извънинституционални фактори, „улицата", т.е. радикални групи от обществото („тълпа" по Густав Льобон, „масите" по Хосе Ортега и Гасет) започват да говорят от името на народа, да си присвояват народния суверенитет и чрез натиск, и дори насилие, да налагат решения на легитимните институции.

Гражданските протести от 2020 г. са нищо повече от граждански протести. Не са революция, не са и „управление на тълпата", макар че носят редица негови белези най-вече с претенцията, че политически малцинства в обществото по пътя на уличния натиск са призвани да диктуват дневния ред на държавата, да овластяват или да лишават от власт без избори или въпреки изборите.

Преди време в статията „Фалшивият номос на „промяната“ във "Труд news" метафорично пренесох концепцията на Карл Шмит от „Номосът на Земята" върху събитията у нас след 2020 г. Шмит разглежда средновековния политически ред, respublica Christiana, като единство на imperium и sacerdotium, олицетворявани от императора и свещенството, чиято цел е катехонична (от гр. katechon) – да удържа възцаряването на злото, на антихриста. Вън от пространството на respublica Christiana са били два типа територии: „варварски“ - предназначени за християнизация и „вражески" (халифатът), които са обект на справедливи кръстоносни войни.

През 1989 г.-1990 г. у нас започнаха революционни политически и икономически промени, които завършиха с подписването на договорите за присъединяването на България към най-могъщите икономически и военно-политически съюзи на планетата – ЕС (2005 г.) и НАТО (2004 г). „Номосът“ на българската политика беше конструиран около конституционната демокрация и парламентарното управление, като гаранция срещу еднолична власт и еднолични режими. Своеобразният „катехон", призван да удържа „призрака" на сваления тоталитарен режим и неговите посттоталитарни проявления - идеите “анти-Европа”, “про-Евразия“, „русский мир", станаха политическите сили и обществени среди, които от различни идеологически позиции осъществиха революционните промени, присъединиха България към Свободния свят и отстояват този избор до ден днешен.

Преди две години у нас, на основата на реалните проблеми – корупция, олигархичен разгул и пр., както и на генерираните от десетилетното управление на ГЕРБ напрежения и справедливо недоволство, вместо разумни реформи, беше направен опит за установяване на нов „номос“ – на „промяната". Този нов номос обаче рухна, защото беше изначално фалшив и невалиден.

След протестите от 2020 г. българската политика се доминираше от самопровъзгласилата се за „братство на почтените" политико-олигархична конструкция. Нейното кресчендо беше проваленото правителство на четворната коалиция на ПП, ДБ, БСП и ИТН, оглавено от Кирил Петков. Вместо да осъществи необходимите за страната реформи обаче, това правителство и кръговете около него се поведеха по инфантилни и откъснати от действителността фантасмагории, че извършва „революция срещу мафията". С други думи, опита се гръмко да обяви нов политически „номос“, в който политическата „земя“ принадлежи на група „протестиращи" и се разпределя между няколко техни партии, пропагандно брандирани като „партии на протеста". Обявиха се за нов български „катехон", който имал историческа мисия да удържал „мафията", а под „мафия" разбираха всички, които не са с тях. Това им даде основание да съберат в политическа коалиция русофили и русофоби, проевропейци и проевразийци, демократи и автократи, само защото били против „статуквото на проваления преход".

Този политически хомонкулус щеше да рухне и без друго, но избухването на вероломната руска агресия срещу Украйна анихилира буквално за една нощ фалшивия номос на „промяната". Защото нажежи до бяло фундаменталния политически разлом „свободен свят" или „русский мир", около който съвсем естествено е конструиран политическият номос у нас и в цяла Източна Европа в резултат от демократичните промени и присъединяването ни към ЕС и НАТО. Неразбирането на тези дълбинни процеси и закономерности, нефелните опити те да бъдат пренебрегвани за сметка на ситуативни, частични или напълно съчинени политически разделения и преформатирания, е сред основните причини за люшканията и диаметрално противоположните позиции „от никога с тези" до „исторически компромис".

Днес наблюдаваме един незаобиколим политически факт – ГЕРБ, който беше обявен за „мафия" от „партиите на протеста", не само печели два пъти поред парламентарни избори, но и има политическата инициатива на практика по всички значими теми – от съставяне на правителство, през подкрепата за Украйна, до съдебната реформа. Политиката не е фейсбук-занятие: този как погледнал, онзи как се вбесил, другият как щял да му отговори". Реалната политика се измерва с постигането на резултати. Резултатите от „промяната" са нулеви, защото беше изградена на фалшива основа и имаше фантасмагорични претенции. Днес политическите остриета на „промяната" се усукват около ГЕРБ с надеждата да се качат на влака на управлението.

В крайна сметка, свидетели сме на наченки на нормализация на политическия процес. Но за да станат тези наченки устойчиво състояние, е необходимо съставянето на правителство с мандата на първата политическа сила, възстановяване на пълноценното функциониране на парламентарната република, активизиране на позициите на България в ЕС и НАТО, особено по отношение на войната срещу Украйна, и не на последно място - прекратяване на експериментите във и със властта. Мечтите на трансформираните мрежи на комунистическата ДС и нейния апарат за президентска република и превръщането на България в някаква „сива зона" между Свободния свят и „русский мир" трябва да бъдат попарени. Нямаме историческо време за подобни съчинени „революции". Време е за нормализация.